Всеки на днешно време има проблеми. Имам предвид всеки българин. Но някои българи имаме сериозни проблеми. Ние, тоест аз, или май по-добре ние, защото става дума не само за мене, а най-малко и за жена ми, ще останем без жилище. Без новото си хубаво апартаментче. Не е голямо. Не ни трябва по-голямо на нас с жена ми. Дъщерята е в Канада, а синът се обажда ту от Валенсия, ту от Хановер. Честно казано не знам точно къде се намират тези градове. И не искам да ги търся на картата. Струва ми се, че светът ще стане по-страшен, разбера ли колко са далече. Вероятно е само внушение. Чувствата и преживяванията ни отдавна нямат особена стойност. Какво зависи от мене, или от жена ми. Животът в общи линии вървеше без да ни забелязва. Така беше до известно време. От скоро всичко се промени. И дори ние двамата, хора на години, започнахме да се събуждаме сутрин с желание да променим хода на събитията. Така беше докато и двамата работехме. След като съкратиха длъжностите, и моята, и тази на жена ми, съпротивата стана безсмислена.
А трябваше да изплащаме апартаментчето, което купихме в началото за сина, после, когато той се изсмя и замина, за дъщерята, но понеже и тя замина, остана за нас двамата. Вече не плащахме свободен наем, а живеехме в апартамент, който наричахме „ Най-накрая собствено жилище“. И ни се струваше, че сме постъпили разумно. От известно време не ни се струва. Отново ще търсим стая под наем. Не виждам как ще плащаме наема, защото не работим, а пенсиите са такива, че и за храна не стигат. Пък трябва да се плащат и други сметки. И така нататък. У нас най-страшно е да си пенсионер, който не работи. Особено ако в края на живота си опитал да създадеш собствено гнездо, както се казва. Но както се оформят събитията всичко скоро ще пропадне. Язък, че дадохме толкова много пари. И като начална вноска, и после като месечни.
Май не трябваше да започвам това приключение, което се оказа авантюра. У нас, с каквото и да се захванеш, все стигаш до някой мошеник. И почти винаги до плачевен край. Така мисля напоследък. Тъжно е да го кажа. Отдавна не съм оптимиста, какъвто бях до преди няколко години. Не си спомням точно колко. Имаше такова време, когато се събуждах с усмивка. Сега вече не искам да се събудя. Но се събуждам. И отново разбирам, че нямам възможност да направя каквото и да било срещу виновните да съм в това положение. Не смятам да се предавам. Още повече, че всичко беше пладнешки грабеж. Така го определям. Хич не могат да ме излъжат с техните лафове за лихви и прогресивно нарастващи проценти. От ясно по-ясно е, че взел ли си заем при една лихва, направил си разчет за следващите години, трябва да продължиш да го изплащаш при същите условия. След като има договор между две страни със задължения и права. След като те могат, защо и аз да не променя условията.
И докато разсъждавах върху световната и по-специално българската несправедливост една сутрин се почувствах с единия крак извън уютното ни апартаментче. Какво да направя? Знаете какви са банките у нас. Как ги създадоха, и кой ги управлява. От бандит и мошеник нагоре. Какво да очакваш от такива типове. Веднъж вече ни обраха. Сега се опитват да го направя по друг начин. Иначе както и преди си е чист грабеж.
Ако те мами човек е лесно да му кажеш в лицето: мошеник. И един плесник ще му лепнеш, налага ли се. Ама насреща си имам банка. Какво да направя? Търся някакъв изход. Първо реших да потърся къде са палатите на главния банкер, тоест главният мошеник, който иска да ми открадне апартаментчето с коварни хватки. И да се заселя, ако не успея в неговия апартамент, поне в двора му. Влизам вътре и седя. Сигурно има и къща за прислугата и пазачите. Там също мога да отида. Щом ме гони от апартамента, за когото съм дал доста пари, значи имам право да направя нещо против него. После ми стана неприятно като си представих, че трябва да прекарам известно време, докато ме изхвърлят, в компанията на отвратителни уроди. И се отказах.
По-правилно е да поискам от съседа, който е планинар, палатката. Ще я разпъна пред Народното събрание. Понеже знам, че не съм единствен в нещастието си, а сме стотици хиляди измамени по този начин, едва ли ще съм сам на площада. Ще се появят и други. Площадът пред Народното събрание е мястото ,където трябва да протестираме, че управниците не се сещат за такива като нас. Или толкова рядко се сещат, и без да правят нещо реално, че по-добре въобще да не се сещат. Съберем ли се всички тези няколко стотин хиляди ще бъде съвсем друго. Отделните нещастници, застанем ли заедно, ще се превърнем в сила. Опъваме палатките и не мърдаме оттам. Представяте ли се какво ще се получи. Град от измамени хора. Прибавим ли и другите измамени ще станем като отделна държава.
Нашата кауза е да си запазим семейните гнезда. Казвам го по този начин, за да се разбере в колко унизително положение ме поставиха. Сега палатките пред Събранието са само няколко, а и заради студа вероятно още са намалели. Признавам, не съм минавал скоро оттам. Иначе бях няколко пъти сред протестиращите по общи причини. Сега вече ще протестирам по съвсем конкретна причина. Създадем ли палатков град на измамените от банките и незащитени от Парламента хора, всичко ще стане по-красноречиво. Нека целия свят разбере, че депутатите у нас се занимават единствено с далавери. И как по-дълго време да останат в Народното събрание. За да получават големите заплати и да обикалят с държавни мерцедеси и самолети света. Реално Събранието отдавна не е народно, а на олигарсите. Всички го знаят. Те фалшифицират изборите, и избират от идиот нагоре да кове законите. Затова такива като мене са оставени сами да мислят как да противостоят на мошениците от банките.
Какво ще кажа на дъщерята или на сина, ако се върнат и ме потърсят. Къде се намирам? Единият отговор: спим с майка ви по входовете. Така ще бъде, приемем ли безропотно грабежа. Ще станем част от хилядите скитници. Не съм съгласен. За спане във входовете времето не е подходящо. Падна първия сняг, а главите, и моята, и на жена ми, са бели повече от двайсет години. Много лесно ще се слеем с белотата на зимата. Разбирате за какво говоря. Не искам да свършим така. Май палатката пред Народното събрание е по-приемливия вариант. И затова каня всички в моето положение да се срещнем на уреченото място. Още утре отивам там.
Be the first to comment