Ивайло Иванов – един от най-ярките съвременни поети

Един изключително талантлив поет, който малцина прочетоха, си отиде, съобщи поетът Антон Баев в сайта си Plovdiv -online. Ивайло Иванов /43/ от Троян, живя на ръба на лудостта и крайната мизерия.
Създаде стихове, сатири, литературна критика, публицистика. Занимаваше му се и с литературна наука, но нямаше шанс.
Завършва Българска филология във Великотърновския университет, обикаля София, Наречен, Търново, за да се върне в родния Троян с разбити нерви. Писа – по думите му – „за нашата вечно скърбяща България“.
Тя, разбира се, не го прочете, нито почете. Благодарен за срещите с хората човек.
Представяме ви няколко стихотворения.
ПОЕЗИЯ

И пак си лягам с думичката под езика,
и коренчето й невръстно пак ме буди,
и скачам от постелята, увит
в чаршафите като възкръснал Лазар.

Ти, Слово на Отца,
и този път
от мрака на нощта ме възкресяваш!..

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Росата сутринта е чиста
като утробата на Богородица.

– Да бъде според волята ти! – шепне
тревицата на слънчевия лъч.

Проблясва той –
и капката зачева
небесна светлина и земна угар.

И небесата със пръстта и този път
във капка от роса се помиряват.

ПЛОВДИВСКА АЛЕГОРИЯ

Гнездото щъркелово
върху селския комин.

Поклаща се във здрача и дими
като въздигнато кандило, над което
от залеза огрени, всяка вечер
излитат птиците като разпалени искри.

БЪЛГАРСКА КОЛЕДА

Очите на деца
в нощта на Рождество.

Приличат на протегнати панички,
от чието дъно
те гледа бистротата на очакването им.

Какви ли дарове нечути чакат? А сънят,
нехаен, със чувала и ще мине –
във всичките панички
да положи
петачетата прашни на клепачите.

ЛЕТЕН АКВАРЕЛ

Дъгата?
Детска шарчица на Бога.
Издигнал е Той свойта четка, потопена
във раните на всички земни раси
и драснал върху листа на небето този
седмоцветен
акварел на болката,

преди
щастлив-усмихнат да заспи
в юрганчето на облаче изпрано.

ЗИМНА ГРАФИКА

Зарити врабчови следи в снега:
свенливи руни.
Бегли гербове на болката!…
Там, дето парещият скреж е изхрущявал
под тежестта
на босите нозе,
там, дето сребърния сняг за миг е срязвал
отчаяните голи ходила,

сега –
саван от пресен скреж и драскотина,
тъй нежна,
като драсване със мигла.

7 коментара

  1. Изострил се е мозъкът ми – и боли,
    подобно тез напечени скали,
    които цепят капката вода!…
    Ах, сякаш някой сложил е юзда
    в устата ми! Кажи, света Вселено,
    с юздата как се учи на смиреност
    и еднозначност, щом е тя готова
    двусмислено да среже всяко слово?

    Защо са в мен зачатията мъртви?…
    И докога – кажи ми, аз те питам! –
    като вълчица алчна ще замръквам
    със виеща утроба под звездите?…
    Защо за туй, което ни тежи,
    ти думи не ни даваш под небето
    и как ти, Боже, си щастлив и жив,
    когато гледаш
    тези варвари в сърцето ми?…

    Дъх на фиорди, гларуси и тление,
    каракачански чанове – елате!…
    За мене все пак бяхте разрешение –
    към вас простирам гаснещи обятия, –
    макар и сол, макар и пяна само,
    да заблестят на голото ми рамо
    две песъчинки дрезгави сред мрака
    (за мен те все пак бяха разрешение!)…

    Но спи дълбоко селската Итака.
    И глух е хоризонтът ми – и чакам
    или да ме погълне плътен мрака,
    или да дойде
    Беломорското течение!…

  2. Не мога да разбера тези „капацитети“, които могат единствено да хулят, да оплюват. Всичко, което могат. Без значение познават ли го или не. Вероятно живота им е доста тъмен.
    Не познавам поета Ивайло Иванов, но по това, което чета за него, предполагам, че е водил живота, който е искал, далеч от меркантилността, надявам се и далеч от споменатите по-горе „капацитети“.

  3. не е бил четен, просто защото това е слаба „поезия“, такива с лопата да ги ринеш, от това няма как да станат по-талантливи. Никой не забравя Петя Дубарова, но този „поет“ ще го забравят в момента, когато премине еуфорията на „УМРЯ, ВЕЧЕ е ЦЕНЕН!“.
    Лека му пръст на човека!

    • Нещо си се объркал, глупако. Това е прекрасна поезия и тепърва ще се чете. Разкарай се с глупостите си за петидубарови, Петя беше една обикновена пишеща ученичка, Ивайло е гений.

      • мдаааа, трагично е, когато чалгата стане „начин на „мислене““, а липсата на емоционална интелигентност – генотип….За да не разпознаеш истинската Поезия не се иска много, САМО една голяма Липса. На Чувствителност.

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.