Огневата мощ на обикновената лудост

Има различни начини да си развалиш отношенията със съседите. Може да стане изведнъж. От една казана дума, от някакъв гаден номер, който си им направил или са ти направили и така нататък. При мене не съм сигурен как точно стана. Май постепенно, като си припомням историята на отношенията ни. Доста трудно започнахме да се поздравяваме, това първо. Няколко пъти опитах, но като не получих отговор, се отказах. Истината беше, че не бях сигурен дали тези хора са ми наистина съседи, даже когато за втори и трети път ги срещах в асансьора. Беше възможно да са някакви работници. Всички продължаваха да дострояват апартаментите си. Бутаха стени, изграждаха нови, съединяваха стаите, изграждаха бар-плотове и декоративни огнища. Или превръщаха двустайните апартаменти в четиристайни, както чух веднъж. Чувствах се с известно предимство пред останалите. Живеех от няколко години сам и нямах намерение да си усложнявам живота с промени на новия апартамент. Реално май тогава започнаха да ме безпокоят отношенията ми със съседите. Всички променяха, особено този отляво, почти наново построи апартамента си, само аз не. Започнаха да ме гледат по-особено. В началото предположих, че така да ми се е струвало. По-късно вече бях сигурен. И е време да обясня защо започнах този разказ за отношенията ми със съседите. Само защото намирам аналогии със стрелеца от как се казваше това градче, забравих му името. Но всички телевизии го показват. Затова и аз искам да споделя своите преживявания, както се казва, на тази тема. За да не започнат да ме дават и мене след известно време по същия начин.

След като започнах да се чувствам различен заради ремонтите, които всички правеха, а аз не, поканих първо една колежка, стара приятелка, после още една, вече значително по-млада. Всъщност само пихме кафе и хапнахме от кекса, който купих първия път по пътя. Както се казва, нищо сериозно. Но срещнах прекалено много хора във входа. Вечерях и с една жена, с която се запознахме по интернет. Всъщност тя сготви. Имахме предварителна уговорка за менюто. Първоначално ми се стори приятен човек. Но в последствие се оказа прекалено нервна. Имаше некоординирани движения и устните й постоянно потрепваха. За някои може това да е интересно, но аз предпочитам по-спокойни персони. Това между другото. Но беше свързано с известни безпокойства. Още повече изглежда вече беше се появил боклукът пред вратата на съседа отляво. Някой звънна вечерта, погледнах през ключалката, и се зачудих дали да отворя. Не отворих. Но тогава за първи път съжалих, че нямам оръжие вкъщи. Стоях зад вратата, сърцето ми биеше, и се чувствах невероятно безпомощен, докато набирах телефона на полицията. Обясних, че съм обект на атака. Дойдоха след толкова време, че всеки престъпник щеше да има достатъчно време да ме обере или убие. През това време сърцето ми биеше ли биеше. Докато се обяснявах с полицаите съседът излез на площадката и демонстративно заяви, че съм луд. Вече втори път съм му изсипвал боклука си пред вратата. Бях като зашеметен. Заеквах. Отричах, но тъй като нямам никакви актьорски заложби, не бях убедителен. Така прецених. После цяла нощ не успях да мигна. Мислех за съседа. Лицето му беше едновременно присмехулно и зло.

На следващия ден си купих газов пистолет. Представете си – Колт, девет милиметров. Не знам каква работа щеше да ми свърши. Но със сигурност се чувствах по-сигурен. Тогава се появи съседът от дясно. И той звънеше на пожар. Погледнах през шпионката със затаен дъх и колкото и да беше размазано лицето му бях сигурен, че е той. Отворих с най-учтивата си усмивка. Поздравих го, дори го поканих да влезе. Но той ме прекъсна. От устата му думите излизаха неразбрани, заедно със слюнка. Скоро разбрах, че ме предупреждава да не пиша с тебешир по вратата му името си. Ама аз тебешир не съм виждал от ученическите си години, възкликнах. Не, поправих се, откакто се разведох преди седем години и жена си, защото тя беше, а и сега е май учителка. Съседът отдясно беше с дебел врат, прегърбен. И през цялото време ръкомахаше. Струваше ми се, че всеки момент ще получа удар в лицето. Тогава с ужас установих, че газовия пистолет все още е в кутията, в която го постави продавачът или оръжейника, не съм сигурен коя дума е по-точна. Цялото ми лице беше в слюнките на съседа, и не смеех да помръдна.

Като се прибрах извадих Колта и го насочих към затворената вече врата. Бях все така безпомощен. Не само бях забравил пистолета, но и оръжието не беше истинско. Срещу толкова озлобен тип, пръскащ слюнки и словесна отрова, ще ми трябва по-сериозно оръжие. И когато на следващия ден срещнах един съученик, пенсиониран военен, му обясних случая и го попитах дали може да ми намери нещо по-солидно. Каза, няма проблем. Бил пазач в една авто-къща, но и осигурявал на нуждаещите се каквито им било нужно по неговата си военна специалност. Същата вечер чух отново вече познатия ми начин на звънене. Съседът от ляво. Не само звънеше, но и блъскаше с юмрук по вратата. Крещеше, че нямало повече да се оплаква, защото никой не му обръщал внимание. Сам щял да се справи с мене. За миг изпитах съчувствие като си спомних безразличните лица на полицаите. По свой начин и той беше в моето положение. Нямаше на кого друг да разчита. Но междувременно чух нещо много важно. Съседът отляво, според когато за пореден път съм си хвърлял боклука пред неговата врата, имал син, шеф на цяла банда мутри. Тогава поръчката към моя съученик, пенсиониран военен, пазач в авто-морга и продавач на изхвърлено от употреба оръжие, стана по-сериозна. Освен боен Макаров, исках и пушка. Разтвори ръце, разполагал с нещо подходящо. Пушката била от Първата световна война, но действала. Така след два дни разполагах освен с газовия колт, с макаров и пушка от Първата световна. След два дни съученикът ме снабди и с офицерски валтер от Втората световна. Така че вече бях значително по-спокоен. Разположих оръжията на два стола срещу външната врата. За по удобно примъкнах и един фотьойл. Седнах в него с пушката от Първата световна и зачаках. Чудех се, дали ако се появят не само съседите от ляво и от дясно, а дойдат и мутрите, огневата ми мощ ще е достатъчна. Вече съжалявах, ще си призная, че не бях поръчал и поне две отбранителни гранати. По-добре дори три. Съученикът ми спомена за тях. Но от три дни не ходех на работа. Всъщност никъде не ходех. Бях се запасил със сухари. Стисках пушката и чаках.

1 Comment

  1. Ето това е най-важният въпрос в Бг: кой е лудият? И останаха ли нормални хора… Но, нали знаете поговорката, рибата започва да мирише от главата. Това, което все още не мога да си отговоря, е, дали главата е у нас или в ЕС. Дали пък не е риба с две глави? И като си помисля това, питам се дали и аз не съм от лудите. Не сте единствен с вашата история, честичко сънувам и аз как се запасявам ту с газов пистолет, ту с макаров…

Leave a Reply

Your email address will not be published.