Неолиберализмът е на подсъдимата скамейка

Удивителна е съдбата на идеите – на техния възход, упадък и нов възход в различен контекст. След краха на комунизма от началото на 90-те години нищо „марксистко“ не вървеше на пазара за идеи. Маркс съвсем очевидно се беше провалил – макар и в интерпретацията на своите опортюнистични и кръвожадни епигони – Ленин, Сталин, Мао и Пол Пот. Доколкото елементи на марксизма бяха останали в реформисткия социализъм – те боледуваха тежко заедно с цялото социалдемократическо движение, принудено да приеме неолиберализма в опаковката на „Третия път“ на А. Гидънс и „Neue mitte“ на Г. Шрьодер. Капитализмът и демокрацията изглеждаха венчани завинаги, а Хайек и Фридман се ползваха с респекта на старозаветни пророци. Марксизмът остана популярен само в затворената среда на академичните социални науки, където Маркс винаги е бил уважаван като водещ теоретик на структурализма.

Четвърт век по-късно неолиберализмът е на подсъдимата скамейка като виновник за кризата от 2008-20?? година. Глобалният капитализъм се регионализира, а режимът на нео-комунистически авторитаризъм, управляващ Китай произведе икономическо чудо на капиталистически успех, въпреки враждебността си към демокрацията. Това е обществената среда, в която Маркс възвръща – поне отчасти – своята популярност, както се вижда от текста по-долу.

Аз обаче оставам скептик – както по отношение на свръхентусиазма към светлото бъдеще на глобалния капитализъм, така и към оживлението в средите на крайната левица, която се надява, че нейното време отново е дошло. Сириза и Подемос са популярна – популистка емоция, а не идейни и политически проекти за бъдещето. Маркс очевидно прави крачка навън от академичната аудитория – както обикновено – за да участва в анализа на всяка поредна криза на капитализма. Това, което е важно според мен е, че както капитализмът,така и социализмът са елементи на миналото, които се вписват по различен, понякога причудлив начин в структурата на едно много по-сложно общество, чиито модели на развитие могат да бъдат разбрани чрез надживяване на едноизмерните идеологически конструкции на миналото. Живеем във време, в което човешкото общество може да бъде обяснено не чрез материалните структури над човека, а чрез структурите на съзнанието, еволюиращо вътре в човека. Това съзнание в развитие произвежда днешния сложен и хаотичен свят, в който се борят миналото, настоящето и бъдещето. Но това е вече друга тема…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.