Не може всеки да прави каквото си иска в управлението на държавата

Вече не остана служебен министър, който да не се е заканил (че и да не е започнал) да “пипа” стратегически визии и дългосрочни проблеми, да не си е надскочил конституционните правомощия или да не е объркал компетенции с компетентност, пише Николай Слатински на страницата си в социалната мрежа. И припомня, че правителството трябва да е екип, а се държи като сбор от шахматисти…

Ето и останалата част от размислите на Слатински:

Отново и отново се питам – тези хора не се ли координират, не си ли звънят поне един на друг, не се ли събират поне веднъж в седмицата на кафе? Някаква команда, в която всеки е хукнал в някаква посока. Та те не са шахматен тим, в който всеки играе независимо един от друг на своята дъска, а са Министерски СЪВЕТ – да се съветват, да се съвещават…
Серията продължава така, както е започнала от първия ден.
Един министър иска да отмени законите и сам да си състави и гласува държавен бюджет. Друг министър така и не знае, че е отменен законът за управление при кризи, а не при защита от бедствия и се лута, с извинение, като муха без глава. Трети министър (министърка) сутринта ме смайва с мечти в областта на комуникациите, вместо поне да си изясни що е то ЖП транспорт и има ли почва у нас. Сега пък четвърти министър (министърка) забравя, че е за много кратък период и започва с импровизации и дилетантство да решава да се закриват университети, но не точно тези, в които тя преподава…
Не е въпросът дали някои от министрите са прави или не са. Те нямат правомощия да правят това, което правят (да променят информационни, земеделски, регионални или национални стратегии) и имат правомощия да правят това, което не виждам особен да правят.
Някога консулът на Рим Тит Манлий осъдил на смърт своя син, блестящ младеж, и храбър воин, надежда на Държавата, заради нарушаване на дисциплината (хукнал да се бие с някакви картагенци и ги победил, но направил това на своя глава и в навечерието на битката, без да пита никого и без да мисли как това ще се отрази на римската армия и голямата й цел).
Посланието за вековете е – не може всеки да си прави каквото иска, в управлението (командването тогава, мениджмънтът сега) има ред и логика, координация и синхрон, отговорности и правомощия, правила и норми.
Всичко сме имали за клетите и проклети 25 години, но поне на мен ми се струва, че такава разнопосочна, некоординирана, хаотична, сама избираща какво да си прави и дружно решила да не прави, това което трябва, групичка хора начело на държавата май не сме имали…

(Източник: Фейсбук)