На по цигара със Семир

Имам нужда от спокойствие. Ама не смея да го призная, ей така, на когото и да било. Какво спокойствие, ще викне жена ми, след като петнайсет дни си без работа. На нея почти не обръщам внимание. Тя постоянно си вика. Има право. Вкъщи пари почти няма, и затова нека вика. Пък аз ще си имам нужда от спокойствие. И няма да го споделям с нея, която очаква през цялото време като изоглавен да търся работа. Как ли си го представя това търсене. Не знам. Тя много не ги разбира тези работи. Първо Петър, после и Мария. От четири години я помня повече бременна и как бута количката. Не й е лесно. Освен това се безпокои жената, както и аз, впрочем, се безпокоя, да не останем съвсем без препитание. Затова постоянно търся работа. Но сега, в този момент, и малко преди него, имах нужда единствено от спокойствие. И като го казвам, знам точно за какво отварям въпрос. Нищо особено не е. Отивам към строежа на болницата, която никога няма да стане болница, след като почти двайсет години е само строеж. Още от далече виждам каквото очаквах. Моят приятел. Като говорех за спокойствие, точно това имах предвид, Семир и мястото, което също има значение. Защо не с всеки, и не навсякъде можеш да се почувстваш спокоен. След като ти се е случило, и то не веднъж, се чувстваш значително по-уверен. Знаеш какво искаш, и как да го постигнеш.
Семир се усмихва и ми кима едва забележимо с глава. С него доста общуване с кимане на главите, с повдигане на едното, другото или и двете рамена, а и с ръцете, искам да кажа пръстите. Сега ми казва, че се е надявал да се появя. Не е бил напълно сигурен. Как да е, след като и аз сам. Казвам му го, и той отново кима с глава, демек, съгласен е. С него се разбираме без много думи. Защото си казваме точно каквото трябва. Как няма да се появя, вметвам, като имам нужда от спокойствие. С тебе се чувства отлично. Имам нужда от тези минути. Никъде другаде не се чувствам така. Странно, наистина. Оказва се, че трябва да дойдеш от някъде си, чак от Сирия, за да ми помогнеш да се почувствам по този възхитителен начин. Намери ли нещо подходящо, пита ме той. Знам, че цял ден си чукал от врата на врата. Почуках само на места където и преди съм работил. Там, мисля, че е по-реално да ме приемат отново на работа. И, какво, имаш ли хубави новини. Само обещания, както и вчера. Така е често, изпаднеш ли в тежко положение. Искам да му кажа, че неговото положение е по-тежко, ама той си го знае. И само правя крачка към трите тухли, на които обикновено седя докато пушим. В последния момент забелязах, че той седи на две тухли, и му предложих да се сменим. Вчера е седял с една тухла по-ниско, днес с една по-високо. Но той само се засмя и седна, където и в предишните дни седеше. Подадох му пакета цигари и той взе една.
Запалихме. Не си попаднал на подходящо място, казах му, сигурно си разбрал. Тук, както виждаш, и за мене работа няма. За тебе пък съвсем няма да има. Вашите хора, ако не работят на Илиянци и на Пиротска, направо ще умрат от глад. Оттук няма да ти е лесно дори да отидеш на някое предпочитано от вас местенце. Я Швеция, я Германия, я Норвегия… Абе и вие, и ние знаем къде се живее хубаво. А ти, виж къде си. Седиш на тухли пред недовършен строеж, който никога няма да бъде довършен, и пушиш от тези смрадливи цигари, дето циганите не знам откъде ги купуват и ми ги продават с надценка, мамка им. Ама това е живота. Така е, съгласи се Самир. При тебе, в твоята страна де, е сигурно още по-зле, защото се стреля. Иначе няма да избягаш. И да си безработен е гадно, но войната е друго. Ужасна работа. Така е, съгласихме се. Ти имаш три деца, видях ги, аз – две. У нас, Самир, рядко някой се осмелява да има повече от едно- две деца. На вас май не ви пука колко деца ще народи жената. Нашите циганите са като вас. Ама ние, не знам защо, не сме. Иначе и на мене ми се иска да имам и три, а четири, пет и повече деца. Какво по-хубаво от децата. Поживеете ли като нас, на нашия терен, и вие няма да се плодите чак толкова по много. Такава е атмосферата и животът от край време по нашите места. Не предразполага към плодене и големи семейства.
Лично на мене не ми харесва, че станахте толкова много от вашия край, заради джамиите. Вият от минаретата по пет пъти дневно. На какво прилича? Молитвата е нещо интимно, лично, дори и когато се молиш за целия свят. Пък и като вирнете тези задници в центъра на града, какво да ти кажа, направо за срам ни правите. Що за европейска столица сме. Вашите джамии отдавна станаха колкото нашите църкви. Да се чудиш дали вие сте ни на гости, или обратно. Аз съм христянин. А, сега направо ме утрепа. Има ли и други христяни сред мургавелковците? Защото, да знаеш, ние тук като видим някой като тебе, по-черничък, мислим, че се моли в джамия. А ти, оказа се, че целуваш кръста. Чудно нещо. Самир дръпна от цигарата и се загледа далече пред себе си. Има за какво да мисли. А може и да не мисли. Загубил си е магазин и всичко, така казва. Може и да лъже, защото ние сме свикнали да ни лъжат. Ама не ме интересува. Нещо в Самир само прибавя към усещането ми за неочаквано спокойствие. Маниера му на пушене, и думите, които ми казва,и това, че много-много не ми обръща внимание, когато се опитвам да го заяждам. Прекарвам почти час с него от няколко дни. Двама закъсали, той по неговият си начин, аз – по своя. В началото се опитвах да го обвинявам, че и заради него съм на това дередже. Постепенно разбрах, че точно Самир е невинен. С него прекарвам най-приятните си минути от деня. Пушим и говорим. На какъв език се разбираме вероятно се интересувате. Разбира ме се, както се разбра. И езикът няма абсолютно никакво значение.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.