Героят от Одрин: Напред ни чакат слава и мир, назад – безчестие и смърт!

За него съвременниците му са категорични: бил е ярка личност. Че носи силен характер си проличало още през 1876-та. Изключили го от Априловската гимназия в Габрово заради участието му в ученически бунт. Та, ако си мислите, че само днешните ученици са непокорни…

Видяло се, че няма да изкласи и братът на Иван Вазов се прибрал обратно в Сопот. Въпреки това, продължил да следи обстановката на Балканите и още щом избухнала Руско-турската война, заедно с една друга ярка личност – Алеко Константинов, станал писар на княз Черкаски в Свищов.

Дошло Освобождението. През пролетта на 1878-ма губернаторът на Свищов Найден Геров организира конкурс: 10 момчета ще могат да учат в Одеското юнкерско училище в Русия. Сред десетте щастливци е и Георги Минчов Вазов. Той заминава за Одеса – този път не само за да завърши школото, но и със златен медал.

Още щом се завръща във Варна,

Вазов е произведен в чин подпоручик.

Така е приравнен със завършилите втория випуск на Военното училище в София. На 8-ми октомври 1880-та подпоручик Вазов е в 1-ва на княз Алескандър дружина с длъжност субатльор офицер, а на 9-ти септември 1881-ва го назначават за завеждащ вещевия гарнизонен склад. Това обаче не му се харесва и със съдействието на брат си Иван Вазов, който по това време пребивавал в столицата на Източна Румелия – Пловдив, е прехвърлен в Източнорумелийската милиция. Генерал-губернаторът Алеко Богориди обаче забелязва усърдността и интелигентността на Вазов и го назначава за свой трети адютант.

И не, че образованието му до момента не било достатъчно, за да му отвори златни шансове за бъдещата кариера, но Вазов решил, че трябва да учи още. Първо завършил Инженерното военно училище, след това – и Николаевската военноинженерна академия в Санкт Петербург. Убеден бил, че на България сега ѝ трябват образовани хора и затова искал да учи още и още. Обичал да казва, че кандидати за политици – много, но малцина имат нужната компетентност. И колко е бил прав…

Заради Сръбско-българската война обаче му се наложило да изостави за известно време петербургската академия. Първо се включил в укреплението на Котленския проход, а после – и в боевете при Пирот. Смелостта му не останала неоценена –

наградили го с Орден за храброст, а и с куп други отличия.

И първият трамплин в кариерата му: станал преподавател във Военното училище в София. На негово място друг сигурно щеше да си гледа преподаването, да се издига скорострелно нагоре, но при Вазов имало друг проблем: не професионалните му качества, а това, че не можел да си държи устата затворена и да се нагажда към конюнктурата. А като се замисли човек – оттогава досега дали нещо се е променило?! Не умеел да се пребоядисва, да угажда на силните на деня. И това – няма начин – докато предизвиквало възхищението на едни, за други било трън в очите. Колко познато, нали?

И така, през август 1886-та Вазов много активно се включил в заговора срещу княз Батенберг. Да, но последвал контрапреврат – Вазов изпаднал в немилост и се наложило да се спасява в Цариград. А след като накрая се дипломирал от Военноинженерната академия, останал в руската армия. И тук го оценили: на неговите плещи легнала

една от най-отговорните задачи:

да ръководи изграждането на военни обекти в Задкаспийския край. Оттам го изпратили за 9 години в Средна Азия. Именно за тях той разказал по изключително увлекателен начин във “В пустините на Средна Азия”, видели бял свят чак през 1938-ма. Доказателство, че кръвта на вода не става – при такъв брат, класик на българската литература, възможно ли е другият да не е получил поне част от писателската дарба?

И всичко вървяло добре, но… Знаем за цената на кариерата. И тя е най-непоносимата: Самота! Вазов вече бил капитан, но все по-често се замислял за това, че

е крайно време да намери подходяща спътница в живота.

Оглеждал се сред красавиците от руската интелигенция. Но с нито една не му провървяло: една не отговаряла на очакванията му, друга пък не отвръщала на чувствата му. А годините се изнизвали неусетно… Накрая се решил на един отчаян ход: понеже сайтове за запознанства нямало, но пък имало рубрики с малки обяви във вестниците, Вазов там афиширал желанието си да си намери жена, с която да се венчае. Тук отново се появила върволица от кандидатки, но отново самотният ерген удрял все на камък. Най-много от тях се отказали заради това, че ще им се наложи да се преселят с избраника си в Средна Азия за известно време. Да зарежат уредения и интересен живот в Санкт Петербург и да го заменят с нещо, което им се струвало истинско заточение? Хайде, де!

Е, накрая и на Георги Вазов му излязъл късметът.

Това се случило чак 1899-та. Бил вече на 39 – по онези „стандарти“ – направо стар ерген. (Не, че и в днешни времена на тия години хората не започват да те гледат с подозрение, а представете си тогава – преди повече от век! Та ако не друго, поне може да послужи за утешение на някои съвременни български мъже, достигнали тази възраст, но все още незадомили се.) И щастието му се усмихнало не в Руската империя, а отново в… България. А дамата на сърцето му била щерка на известния столичен лекар д-р Михаил Цачев. По това време Вазов бил офицер за специални поръчки към Военноинженерната инспекция в София.

През 1908-ма Вазов вече бил инспектор на Инженерните войски.

Враговете му обаче пак решили да му подложат крак:

скалъпили му обвинение, уж заради внос на некачествени взривни вещества. Добре си свършили работата: бил уволнен и прекарал 10 дни в домашен затвор. Вестниците също подели поръчкова клеветническа кампания, но всички усилия да сринат имиджа му на професионалист се оказали напразни. Нещо повече: в подготовката за Балканската война Вазов заемал привидно второстепенна, но в действителност – много отговорна длъжност: началник на военните съобщения и етапните служби. От него зависела цялата логистика в армията.

Войната избухнала. 9-ти ноември 1912-та остава една от паметните дати във военната ни история: Лозенград е превзет!

Вазов веднага става губернатор на града,

а скоро след това вече участва и в подготовката за превземането на считаната за непревземаема Одринска крепост. И тук той отново става герой. На 19-ти януари 1913-та под негово командване е Източният сектор от обсадата. А точно тези войски се оказват с най-важен принос в пробива на отбраната на 13-ти март. Те превземат първите фортове – Айвазбаба и Айджиолу. Ден по-рано, в 8:30 след пладне, генерал-майор Георги Вазов, издава своята забележителна заповед № 2887 за атака и овладяване на  крепостта. Точка 6 от нея ще остане завинаги в историята: „Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма! Противникът трябва да бъде сломен! Напред ни чакат слава и мир, назад – безчестие и смърт!“ Тук всеки коментар е просто… излишен.

Генералът вече е на върха на славата си. Още повече, че точно под негово ръководство е и официалното предаване на сабята на пленения Шукри паша. Признанието не закъснява: генералът получава орден „Св. Александър“ II степен, връчен му е на 25-ти юни 1913-та във военното министерство.

След всичко това нямало начин Фердинанд, колкото и да го е ненавиждал, да не го назначи за

военен министър в правителството на Стоян Данев.

По това време нелепото безумие, наречено Междусъюзническа война, вече е започнало. Остава на поста си и при следващия министър-председател – Васил Радославов. Да, но… нали не забравяте кой е ген. Вазов? Той е човекът, който не умее да мълчи, да се примирява, да лицемерничи. Е, в крайна сметка си подал сам оставката. Заради това, че с премиера били на противоположни позиции по отношение на политиката, провеждана от правителството. По-добре да останеш без работа, отколкото да служиш на нечестни господари – така смятал генералът. Къде са, обаче, днешните му последователи?

През септември 1914-та генералът е приет за член на „Славянското дружество“ – създадено през 1899-та от български граждани за прослава на славянството и най-вече Русия, както и на останалите държави, воювали за Освобождението на България. Вазов работи с изтъкнати руски интелектуалци за подобряване на руско-българските отношения. На 15-ти март следващата година 115 членове на Народната партия, сред тях, разбира се – и генерал Вазов, изпращат писмо с молба за ненамеса на България във войната. Преди това, на 10-ти септември, в Софийския военен клуб Вазов, вече офицер от запаса, като председател на Софийското бюро на Народната партия, събира всички председатели на опозиционните партии. Там и гласуват текста, в който изтъкват

защо е важно страната ни да не се намесва в Първата световна война

или ако това е неизбежно, то поне България да застане на страната на Русия. Александър Стамболийски предава депешата на аудиенция при Фердинанд, но той отхвърля категорично този вариант.

Дори и през Първата световна война генералът продължил смело да критикува държавната политика – категорично настоявал България да пази неутралитет. Затова и не го взели отново в армията – бил е твърде неудобен. Но все пак това е ген. Вазов! Можете ли да си го представите да стои встрани и от политиката, и от обществения живот? Не, нали? Така че, той си намерил алтернатива: публикувал много статии за стрелковото и окопно дело по време на война. Освен това, вече бил и председател на централното бюро на Народната партия и редовно участвал в събиранията ѝ.

Избрали го дори за общински съветник

– и така чак до 1920-та, когато се разболял и трябвало да замине в чужбина за лечение. Болестта му налага да му се направи сложна хирургическа операция през февруари 1922-ра. Почти две години след това прекарва по санаториуми в Швейцария, Германия и Италия. През 1922-ра в Женева написва и своите „Спомени от Балканската война“. На 24-ти май 1924-та генералът отново е на родна земя. Само 4 дни след като стъпва в България, ръководството на опълченското „Дружество Одрин“ организира в негова чест тържество, на което е официално приет за член на дружеството. Достатъчно причини за оказаната му чест, нали?

По това време вече бил завършил ръкописите на „Монография за участието на българите в Освободителната война“, „Спомени от Съединението и Сръбско-българската война“, „Укрепване на северната граница на България“ и „Българската флотилия“.

Оттам насетне обаче, животът му бил низ от разочарования

– най-вече от политиката. Затова генералът се оттеглил от нея и се отдал на другата си страст – писането. На белия лист разказал всички свои спомени от службата си в Русия и в България. Но така и не успял да ги види издадени – тръгва си от този свят на 13-ти август 1934-та. Роден на 17-ти януари (по стар стил 5-ти януари) 1860-та, пето дете в семейството на търговеца Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова-Вазова, брат на писателя Иван Вазов, на лекаря Кирил Вазов, на генерал-лейтенант Владимир Вазов и на политика Борис Вазов, баща на режисьора Александър Вазов и чичо на политика Иван Вазов, служил в две армии, участвал в две войни, генералът Георги Вазов си отива подобаващо: тленните му останки са поставени върху оръдеен лафет и под звуците на траурна военна музика е погребан в Централните софийски гробища.

За да остане запомнен като човек, изключително принципен и предан не само на своята партия, но и на националните ни интереси.

Свързани публикации

1 Comment

  1. НАСТРЪХВАМ КАТО ЧЕТА ЗА ТАКИВА СИЛНИ БЪЛГАРИ-КОГА ЛИ ЩЕ УДУША 5-6 АМЕРИКАНЕЦА?

Leave a Reply

Your email address will not be published.