Малка гара под Балкана. Един нощен влак. Една бомба. Един разкъсан от взрива вагон. Не кой да е, а точно вагонът за майки с деца. Седем жертви. И болката, която оцелелите ще носят в себе си докато са живи. Това е накратко историята на най-страховития, най-кървавия атентат в историята на българските железници.
Денят е 9-ти март 1985-та. Предният е бил Международният ден на жената. Имало е манифестации, тържествени събрания, производствени банкети (както сега се наричат – „фирмено парти“). Кавалери са подарявали на любимите си букети. А този… Той ще остане запомнен с друго. И пак ще има цветя, но не от любов, а от мъка по онези, чието пътуване ще завърши там. На неизвестната за мнозина дотогава гара Буново.
Бързият влак 326 изпълнява редовния си курс от Бургас за София.
Вагонът за майки с деца е пълен. Но никой дори не подозира какъв опасен багаж пътува с тях. Никой не може да чуе цъкането на руския будилник „Слава“ над главите на пътниците. Часовникът отброява последните минути от живота на някои от тях. И последните, преди този на други да се преобърне веднъж завинаги.
Часът е 21:31. Влакът закъснява с две минути. Заради маневра на друг влак на гара Златица. Тези две минути, които се оказват не фатални, а спасителни. Поне за повечето пътници. На гара Буново, точно преди тунел Гълъбец, дежурен ръководител движение е Мария Христоскова, първият свидетел на атентата.
„Гледах влака на пулта – спомня си тя. – Когато навлезе в гарата, чух страшен гръм. Излязох на перона и виждам дим, пламъци над един вагон на около 150 метра. Локомотивът спря. Върнах се в гарата, вдигнах телефона и казах: Другарю диспечер, взривиха влака!“
Първи на помощ се притичват служители на БДЖ и живеещите наоколо. Идва линейка от Златица. Христоскова и лекарката тръгват да търсят оцелели. И до днес служителката на БДЖ помни видените ужаси. И никога няма да ги забрави. Труповете не били разкъсани, а подути. Части от човешки тела са пръснати по мартенския сняг наоколо. Силен тътен, огън, пламъци и писъци – така всички оцелели описват ада през онази нощ.
Бомбата е класическа. Часовник „Слава“ – от най-популярните тогава. Никополска батерия от 4,5 волта, електрически жици, детонатори, амониева селитра и шашки „Амонит-6″. Будилникът е настроен да свърже веригата точно когато композицията по разписание е навлязла в тунела. Там, заради тясното пространство, липсата на въздух, паниката и затруднения достъп на спасителите, жертвите са щели да бъдат много повече. Да, но закъснението на влака в този случай се оказва истинско щастие за някои от пътниците – поне остават живи.
На мястото на атентата пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта.
До 3 през нощта екипите извозват жертви и ранени в най-близките градове, а останалите пътници се проверяват един по един: кой откъде се е качил, кога си е купил билета, какъв багаж носи. Едва тогава влакът продължава към София. Повече от ясно е, че това е дело на терористи. Още повече, че от месеци насам периодично избухва по някоя бомба – по гари, летища… заподозрени са членове на нелегалната организация
„Турско национално-освободително движение“. Затова в разследването се включва и Държавна сигурност.
Във фаталната нощ на дежурство в Буново е и стрелочничката Анка Рукова. Пред очите ѝ още е 1З-годишният Стефан, буквално залепен от взрива за един от стълбовете. Липсва половината му глава и заради това дори бащата трудно го разпознава в софийската морга. Заедно с приятеля си Георги, Стефан избягал от училището за глухонеми в Мъглиж. Пеша стигнали до Казанлък и оттам се качили в купето с бомбата. Искали просто да се приберат вкъщи.
Освен двете глухонеми деца, на 12 и 13 г. – Георги и Стефан, жестокият атентат слага край на живота и на 38-годишната Яворка Петрова, на 40-годишния Емил Николов, на Райна Бозукова (64 г.), на Стилиян Иванов (60 г.) и на Николай Генков (63 г.) Деветима са тежко ранените, а ужасът от преживяното завинаги променя живота на оцелелите и на очевидците.
Детската учителка Митка Василева пътува от Карлово с дъщеря си и двама приятели – Емил и Яворка. Връщат се от родителска среща на децата си. Всички са от видинското градче Димово. Дъщеричката по чудо се спасява.
“Ако не я бях гушнала, докато спи, металната поставка за багаж щеше да премаже главичката й.” – спомня си Митка.
Още в първия миг, щом идва в съзнание, Митка вади от отломките дъщеря си и започва да крещи за помощ. В пирдопската болница отстраняват стъклата от очите й – истинско чудо е, че не ослепява. Когато съпругът ѝ пък идва да я види, ѝ казва да се плаши, когато ѝ свалят превръзките – косата на жената е побеляла. Емил и Яворка обаче са сред жертвите. Яворка оставя 16-годишен син сирак. Съпругът й Христо е международен шофьор и същата нощ трябвало да потегли за Иран. Чак 24 дни след погребението той научава трагичната вест. Родителите на Яворка пък малко след трагедията си отиват от този свят, не понесли мъката от загубата на дъщеря си.
Кондукторката Минка Колева е най-важният свидетел, потвърдил, че един от терористите е бил във фаталния влак. Още същата вечер я откарват в София. Разпитва я самият вътрешен министър Димитър Стоянов. Оказва се, че кондукторката познава атентатора. Показват ѝ снимки, на които тя разпознава Елин Маджаров и брат му Севдалин.
Бомбата във влака обаче не е единствената, която гръмва онази вечер.
Само половин час след взрива на Буново друга изпотрошава сладкарницата на хотела в Сливен, известна като „Епруветката”. Вторият зловещ акт е дело на същия терорист, който първо се качва във влака от Бургас, поставя взрива, след което слиза на гарата в Сливен и слага втората бомба в кафето на хотела. За щастие, тази експлозия не отнема нито един човешки живот. Но почти всички, разпускали в злощастната вечер там – 86 души, са ранени. И този път повечето от тях са деца. И пак щастливо, доколкото изобщо в такива случаи може да се използва това определение, стечение на обстоятелствата, предотвратява по-страшните последствия. Бомбата е в гардероба, в преддверието на заведението. Параванът, макар и от талашит, спасява хората, но пък частиците се забиват в кожата на повечето от тях. Мнозина са със спукани тъпанчета и рани.
Година преди това е взривена чакалнята на пловдивската гара.
Жертвата е една – Добра Паслиева, ранени са 26 души, трима от тях тежко. По ирония на съдбата сред пострадалите има и две турчета – братя на 13 и 16 години.
Осакатени и обезобразени са две жени от друг взрив в същия ден, само половин час по-късно, на летище Варна. Бомбата била скрита в сандъче за цветя. Детонациите продължават.
На 31-ви юли 1987-ма трябва да избухне бомба и на плажа в Дружба (сега – „Св. Константин и Елена“). Слава Богу, грешка на атентаторите предотвратява нова кървава сцена. Около 16.30 ч. един от плажуващите обръща внимание на спасителите, че някой май си е забравил багажа на плажа. Спасителите обаче са инструктирани от милицията за опасността от атентат. Оглеждат чантата, виждат часовника, става им ясно, че това е бомба, и я изнасят на безопасно място. За да обезвредят устройството, милиционерите стрелят в него, за да гръмне. Като не успяват, изсипват взривното вещество от съда гюм за мляко.
Неуспешният атентат, обаче се оказва фатален за самите атентатори. Взривът е със същия механизъм като предишните, увит в покривка с инициали РСВ, предназначена за Бургас. Турската връзка вече е без съмнение и разследващите започват да проверяват всеки със сменено име в системата на БДЖ в Бургаско. Графологична експертиза на заппашителните писма до Тодор Живков и на почерка на продавача на сладолед на бургаската автогара Елин Маджаров, с рождено име Емин Мехмедали Али, категорично доказва, че именно той е авторът. Освен това, Маджаров е бивш сътрудник на Държавна сигурност от 1972-ра, но изключен заради несериозно отношение. Веднага започват да го следят, а домът му в бургаския кв. „Изток” се подслушва денонощно. Оказва се, че той има достъп до покривките с логото на РСВ. Ходи често в Асеновград, откъдето е жена му – а там е плетена чантата с бомбата, неуспяла да гръмне на плажа в “Дружба”. Докато тече разследването, още много улики излизат на бял свят.
Другите двама терористи – служителят на „Океански риболов” и действащ агент на ДС Алцек Чакъров, както и електротехникът Сава Георгиев, сглобявал механизмите на бомбите, са разкрити пък благодарение на… една пиянска сбирка. Чакъров дори се оказва двоен агент – едновременно информирал турското консулство в Бургас за Възродителния процес, докато работел и за българските служби. Така, при пълна секретност в нощта на 13-ти август 1987-ма, Маджаров и Чакъров са арестувани.
Само след 48 часа те е трябвало да осъществят още един зловещ атентат в курорта Слънчев бряг. След още няколко дни Георгиев също е вече в ареста, а в дома му в село Череша милиционерите откриват заготовки за нови бомби. Още 12 души покрай тях са задържани с обвинения за съучастие.
Разкриването на терористите продължава три години.
И досега то, под кодовото име „Мерзавците“, се смята за едно от най-големите постижения на МВР за последните пет десетилетия. Процесът в София се води при закрити врати. Присъстват пострадали от атентатите и близките им. Съдебната зала е пълна с оглушели, ослепели и осакатени от атентатите. Присъдите са произнесени на 25-ти април 1988-ма, след няколко месеца са потвърдени от Държавния съвет. Емин Мехмедали Али, Аптула Аптула Чакър и Саафет Реджеб Реджеб са разстреляни в Централния софийски затвор. Други четирима, сред тях и братът на Емин Мехмедали, са осъдени на по няколко години за съучастие.
И до днес продължават спекулациите дали наистина терористите са били членове на Турското националноосвободително движение в България, лидер на което е бил самият Ахмед Доган. Твърди се, че няма доказателства движението да е действало в Бургаска област, нито пък, че Доган и Елин Маджаров са се познавали лично. Витаят и какви ли не друг слухове – като например, че атентаторите не били екзекутирани, а разменени за наши агенти, хванати в Турция. И още, и още…
Братът на лидера на терористие – Сабри Мехмедали, пък излежава са две години в затвора. Спасява го демокрацията – президентът Жельо Желев го помилва като политически затворник (?!?), дори получава еднократно парично обезщетение. Да, точно така – човекът, помогнал толкова много хора да останат осакатени, а някои и да загинат нелепо, накрая излиза, че е… жертва. Сред местните същият този човек е известен като Сабри бей. И пак той става скандално известен с чешмата-паметник, която издига през 93-та в памет не на жертвите на атентатите, естествено, а на… терористите. Впрочем, на откриването й в Трънак присъства и самият Ахмед Доган. Пет години по-късно чешмата е съборена. Тогава бившият лидер на ДПС осъжда „вандалските“ действия и дори заплашва, че това можело да превърне страната ни във втора Босна.
През 2009-та строителната инспекция в Бургас издава заповед и чешмата отново е разрушена. Сабри бей пък категорично бил забранил водата от тръбата след това да се използва.
А единственият паметник на жертвите на протурския тероризъм в Буново не е издигнат от държавата. Негови автори са синовете на Николай Хайтов – Здравец и Александър. Единствено той, на малката гара, която днес е просто спирка, напомня за ужаса в нощта на 9-ти март 1985-та. Всъщност, държавата и преди, и след 1989-та забрави за онези, които платиха с живота си за безумието на други. И за близките им. За тях се присъща по някоя политическа сила от време на време – и то, само ако наближават избори.
Мотивите на терористите били, че искали да освободят страната от „комунистическия режим“. Че се борели за свобода, срещу Възродителния процес, срещу смяната на имената… За самия Възродителен процес не искам да коментирам. Историята тепърва ще го оцени – наистина ли тогава властта у нас е прибегнала до този план, за да противодейства на тайните сепаратистки организации, появили се и подпомагани от една чужда държава (знаем коя), както самият Костадин Чакъров, личен съветник на Тодор Живков твърди. И това ли е било единственият вариант България да не се превърне в това, в което се превърна Сърбия заради Косово години по-късно. Но и не мисля, че да се извиняваш за този процес е кой знае колко удачно и смислено. Нека от дистанцията на времето историците си кажат думата. Тъй като историята винаги се пише под диктовката на тези, които са силни на деня, понеже винаги политиката и политическите пристрастия се намесват, съмнявам се някога и на този процес да му бъда направена наистина обективна преценка.
И не спирам да се питам – а за атентатите кой и кога ще се извини? С каквато и идея да ги правиш, да отнемеш толкова невинни животи, да осакатиш толкова много хора и да преобърнеш завинаги живота на близките им – е, за това никоя идея и никоя цел не може да ти бъде оправдание. Тероризмът си е тероризъм. И той е винаги еднакво нечовешки, жесток и чудовищен, без абсолютно никакво значение кой, срещу кого, къде и защо. И да ги смяташ за „борци за свобода“, за герои и дори „мъченици“ – е, това вече е не само прекалено. Нелепо е. И извратено.
И, прочее, нямам нищо против българските турци. Обикновените, нормалните. Имам познати и сред тях. Имам дори приятели. И са готини хора. Питал съм дори някои какво мислят за онези… хм, „герои“.
„Остави ги, те са терористи. Престъпници!“ – така най-често са ми отговаряли.
Точно и ясно.
И са прави.
Be the first to comment