Георги Марков: Нека политиците не ни казват как да пишем историята

В едно ваше изказване споделяте, че бомбардировките над София, а и над Дупница са неудобната истина заради участието на България в НАТО. Това според вас продължава ли да стои на дневен ред?

Георги Марков: Ами да! За съжаление има една автоцензура в историята, която никой не може да освободи от политизиране. Преди 1989 година се съобразявахме с едни голям брат – Съветския съюз, а сега се съобразяваме с друг голям брат – Съединените щати, въпреки че сме в Европейския съюз. Преди три години американският посланик, построи до тяхното посолство, намиращо се в софийския квартал Лозенец, един паметник на загиналите американски летци, бомбардирали София. Този акт според мен бе възмутителен, защото те бомбардират жилищни квартали, където убиват жени, деца и старци. Поради което аз оглавих един комитет за издигането на паметник на цивилните жертви, загинали от бомбардировките. След дълги борби, мога да кажа, че вече имаме разрешението да изградим такъв паметник в идеалният център на София. Според мен, всички загинали в тези бомбардировки са истинска жертва на едно военно престъпление. Естествено американците никога няма да го признаят, но ние път трябва да имаме достойнството и да кажем: „Вие сте извършили военно престъпление и трябва да се извините“. Разбира се на откриването на паметника ще поканим посланиците и на Америка и на Великобритания, да се извинят и да поднесат един венец на жертвите. Освен София под обстрел попадат Враца, Кюстендил, Дупница, Русе, Лом и Пловдив, като в общи линии бомбардировките не са били прицелни, а са избирани градове, които са били правоъгълно разположени на генерал Харис. След сериозните разрушения в тези градове не бива да си мълчим, нищо, че сме в НАТО, преди пък бяхме във Варшавския договор, така че ние все сме някъде. Това не означава, че ние трябва да изкривяваме или политизираме историята.

Тоест, можем ли да кажем, че историята не трябва да бъде политически обект?

Георги Марков: Да, не трябва да е политически обект, но за съжаление продължава да е такава. Лично аз, много се ядосах на 27 януари, когато в Аушвиц, се събраха правителствени държавни глави, Плевнелиев също беше там. Тогава полският министър на външните работи заяви, че е бил поканен украинският президент, а не руския, защото Първи украински фронт освобождава Аушвиц. Но тогава фронтовете са получавали названията си, според мястото на което са се сражавали. В него 2/3 са били руснаци, така че не може по този начин да политизираш историята и всички да ти ръкопляскат. Разбирам, че някога е имало Варшавски договор и това е било една диктатура, една идеология, но вече Берлинската стена падна и това се случи преди около 25 години, което ще рече, че от тогава се е сменило едно цяло поколение. Това оглеждане, ослушване и съобразяване ми напомня за времето преди 1989 година, когато се казваше, че дадено нещо е истина, но това е неудобна истина. За съжаление така ни и учеха. Академик Михаил Николаевич Покровский, бащата на Съветската историография, имаше едно златно правило: Историята е политика, обърната с поглед към миналото. Но тук ми се иска да попитам „До кога?“.

Често казвате, че историята следва победителите, според вас на какво се дължи това?

Георги Марков: Победителите не само принуждават, победените да си платят репарациите, да отстъпят територии, но и да поемат цялата вина за войната. Те казват, ето те са загубили, значи те са виновници за военния конфликт.

Споменахте милионите човешки жертви и загинали, но каква е социалната травма от войната?

Георги Марков: Социалната травма от една война винаги остава и се пренася от поколение на поколение. Ние, като народ сме претърпели множество национални крушения, но смятам че това което ни се е случило по време на фаталното лято от 1913 година ни е останало като наследство, което носим и до ден днешен. То се е превърнало в част от нашата народопсихология. След Първата световна война, започваме да носим и едно чувство на пораженство, което ни кара все да си повтаряме, че каквото и да правим и каквито и да е битки да водим и печелим на бойните полета, други решават съдбата ни. И днес това усещане, продължава да битува в нашето общество. Все се оправдаваме, че други решават нашата съдба, защото сме малки, но това не е вярно. Имам леля унгарка и често давам именно унгарците за пример. През 1956 година във Варшавския договор, унгарците се изправиха срещу съветските танков. Днес Виктор Орман, който е условно казано десен политик се изправи и каза, че няма да отидат срещу Русия и не са съгласни на санкциите, които й се налагат. Моят призив към българите е, че трябва да имаме достойнство. Ето вижте как чехите и унгарците имат достойнство, имаха и по време на Варшавския договор, сега са в НАТО и отново имат такова. Призовавам и политиците да не ни казват, как да пишем историята, защото след 10 септември 1989 година, въпреки че понесохме множество удари, цензурата падна. Често ми се случва политици да ми казват „Хайде мери си малко приказките, дошъл е съветник от американското посолство“, а аз отговарям „Защо да си мера приказките, та той да не е в съветското посолство“, мисълта ми е че инерцията е много силна. За съжаление много от младите колеги историци, свързани с дадени фондации така си мерят приказките, както ние трябваше да правим по принуда преди години, включително и по теми свързани с Македонския въпрос. В миналото Благоевград и въобще целия окръг, беше един от най – посещаваните от историците преди 1989 година с оглед политиката по Македонския въпрос, правеха се конференции и лектории, днес това все по рядко се среща. И пак искам да повторя, че трябва да имаме достойнство и смелостта да се обърнем към Америка и да им кажем, че трябва да си признаят престъплението, което са извършили по време на бомбардировките.

Ако ми позволите искам да ви задам един въпрос, отчасти свързан с Македонския въпрос. Този месец се навършват 137 години от Берлинския конгрес, в тази връзка може ли да ни кажете няколко думи, както за самия конгрес, така и за последвалия след него договор, който е определян като едно огромно престъпление срещу България?

Георги Марков: Понеже аз съм свързан с Германия, а и с германската история ми се иска да кажа, че всъщност този договор е подписан в Берлин с председател канцлер Бисмарк, но съдбата на българите е предрешена в Лондон от англосаксонците. Това се дължи на факта, че Великобритания е била против голяма и силна българска държава на Балканите. Дизраели казва, че България е една малка Русия на полуострова и тя трябва да бъде разделена. Разбира се Австро – Унгария също има своя принос, но главна в случая е английската политика. Заради опасенията на император Александър II от нова Кримска война, той възлага на посланика граф Пьотр Шувалов, на 19 май 1878 година да подпише споразумение, което да е очертае границите по които България да бъде разделена и това на практика се случва в Берлинският договор. Така, че това е една английска политика и без да съм предубеден ще кажа, че това е една имперска политика. Няма случай с изключение на Съединението, в който ние да сме видели добро от Лондон. Та дори и тогава, какво се получава – първата реакция на кралица Виктория е против Съединението, защото това е нарушение на Берлинския договор. Тогава за нейно учудване руският император Александър III също се обявява против него, в този случай реакцията на кралицата не закъснява и тя казва: „Щом Русия е „Против“, ние се обявяваме „За““. Така, че за съжаление не сме видели добро от Англия, защото нейното любимо „дете“ и до ден днешен е Гърция. За това и аз често пъти казвам, че съседната ни държава никога няма да фалира.

Свързани публикации

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.