Европа и България vs. Европа или България

Разбира се, че ситуацията с бежанската девета вълна е трудна, сериозна, безпрецедентна, критична.
Тя послужи за прекрасен и удобен повод редица автори, предимно с крайно леви и крайно десни виждания (да добавя, че и в обществото големи маси хора „мигрират“ в крайно ляво и крайно дясно, а значителна част от тях шизофренично и политически перверзно се изхитрят да съчетават във вижданията си крайно лявото и крайно дясното) да погребват Европейския съюз, да стискат палци чрез гръмогласни хули за неговото разпадане.
Оставям на страна това, че те изобщо не мислят и не казват – а какво се случва с Европа, още повече с България, когато ЕС се разпадне. Ще цъфнем и ще вържем? Ще станем по-модерни, по-демократични, по-нормални, по-развити, по-сигурни, по-почтени, по-достойни, по-щастливи? Намирисва ми на политически мазохизъм…
Без да смятам философски-мъдро като Лайбниц и оптимистично-глупаво като Панглос, героят на Волтер, че този свят е най-добрият от всички възможни светове и каквото и да се случва, води към все по-добро, все пак си позволявам да се усъмня в мрачните пророчества за утрешния, даже буквално след няколко часа край на ЕС. Струва ми се по марктвеновски, че слуховете за смъртта на ЕС са силно преувеличени.
Да, ние имаме широк и дълбок жизнен опит за предричащи неизбежния край на цели политически системи и съюзи прогнози. Ние 45 години вярвахме, че Западът загнива и а-ха да умре под тежестта на собствените си недъзи. Но не ние погребахме като система Запада, а той погреба като система нас. Но тези 45 години на вярване в това, което ни се иска, а не в това, което обективно се случва и ще се случва, очевидно не стигат, 45 години и още 25 години на вечен Преход не стигат!
Ние си оставаме все същите пророци на неизбежния край на онова, което не сме ние и което иска да си подредим вярата, отечеството, живота, нас себе си, за да станем като него – т.е. изисква усилия, които ако може сме склонни да си ги спестим; изисква преосмисляне на собствените си мързели, комплекси, зависти, страхове; изисква да вземем съдбата си в своите ръце и да осъзнаем, че Сигурността и Свободата са относителни, а не абсолютни ценности, особено Сигурността, че за тях се плаща, че те не се получават даром, а се заслужават – с труд, с борба, със себеизграждане и себенадграждане…
Соцът, социализмът, оказва се, не е социален строй, а ментално устройство на човека, на неговите ценности и схващания, стереотипи и нагласи, психика и дисфункции, битие и съзнание…
Ние се отказахме насред път, насред усилие да изстискваме от себе си соца и се запънахме, запаянтихме, запецнахме, затънахме в никъде-то, в междувремието и междупространството на това изстискване, станахме някакви недодемократизирани соцхибриди, недораснали до Истината за Живота томаневерници…
Соцът е във нас и ние сме във Соца!
Но да се върна към отписаният вече от нас като безнадежден смъртник ЕС, към гадната и проклета Европа, към която се отнасяме с такова омерзение, като че ли само лошо от нея сми видели и тя е искала да се присъедини към нас, а не ние сме драпали да се присъединим към нея, към нейните структури, към нейния начин на живот, към нейните ползи и изгоди, към нейното пространство на принципи и ценности, права и свободи.

Първо: В теорията на сложните, динамични, самоорганизиращи се социални системи се знае, че доколко жива и жизнена е една система, зависи не от това на какви върхове при свърхмобилизация на ресурсите и усилията тя е способна, а преди всичко от това – как тя преодолява тежките кризи, катастрофичните събития, свърхизвънредните ситуации, стресиращата я и смазваща анормалност.
Западът преодоля вече веднъж една такава ситуация (унизителното поражение на САЩ във Виетнам, имипийчмънта на Никсън и деморализацията в американското общество, тройният ръст на цените на нефта, бунта на младите – политически през 1968-а и сексуално, пак по това време и т.н., и т.н.) и тръгна нагоре още по-жизнен, с още по-висок, направо шокиращ и отчайващ ни нас, тук, от тази страна на Стената и Завесата, жизнен стандарт. И ни погреба като система.
Докато Изтокът, сиреч ние, попаднали в аналогична ситуация (унизителното поражение в Афганистан, геронтофилско-склеротизиралите първи държавни и компартийни ръководители и събуждането на обществата ни за свобода, спадът на жизнен стандарт, узряването на младо поколение, искащо да живее така, както иска, а не както Политбюро на ЦК на БКП и репресивното ръководство на ДС му нареждаха и т.н., и .т.н) и не просто тръгна надолу, но се разпадна за няколко години, изчезна от световната сцена и бяхме погребани като система.
Т.е. едното общество като сложна система преодоля жестоката криза/катастрофа/извъредност/анормалност и доказа, че е живо, че е жизнено – досущ като по теорията на сложните, динамични, самоорганизиращи се социални системи.
А другото общество като сложна система не можа да преодолее жестоката криза/катастрофа/извънредност/анормалност и доказа, че е умиращо, безжизнено – досущ пак по теорията на сложните, динамични, самоорганизиращи се социални системи.
Второ: отново опирайки се на същата тази теория на сложните, динамични, самоорганизиращи се социални системи, ще кажа, че според нея далеч по-големи шансове за това да оцелее и развива има система, която се движи в посоката на базисните трендове, тенденции, сценарии, алтернативи, посоки, процеси, както искате го наречете. Ако обаче се движи в противоположна на тях посока, тя много трудно, почти невероятно трудно, направо невъзможно е да оцелее, камо ли да се развива.
Малка, не съвсем пълноценна, но донякъде нагледна илюстрация – една тяло, хвърлено в поток има далеч по-големи шансове да оцелее, ако използва силата на потока, управлява себе си, отчитайки тази сила. Докато то е обречено на умора, отпадане, разпадане, удавяне, ако започне да гребе срещу мощния поток, да се съпротивлява на неговата сила и логика.

Защо казвам това? Защото през последната четвърт на 20 век светът постепенно започна да навлиза в качествено ново общество, което е едновременно глобализирано, постмодерно, мрежово и рисково (за повече мога да препратя и към мои монографии за сигурността).
Западът бе най-добре подготвен, благодарение на своята системна същност, за този цивилизационен преход и поради това се възползва максимално от него (друга тема за анализ е как се възползва и можеше ли да се възползва още по-добре и по-разумно). Ето защо – това е една от базисните причини, – той излезе победител в битката си с Изтока, т.е. с нас.
Изтокът, т.е. ние, бяхме изключително зле подготвени, заради своята системна същност, за този цивилизационен преход и поради това загуби максимално от него (като Изток, като соцсистема). Ето защо – това е една от базисните причини, – той да с окаже победен от битката си със Запада.
Базирайки се на тези две обяснителни разсъждения от теорията на системите, аз смятам, че слуховете за смъртта на ЕС, на Европа са силно преувеличени.

Първо: Европа и ЕС като нейна системна и структурна архитектура, разполага с работещи механизми за намиране на решения в кризисни ситуации. Това, което й липсва в голяма степен са политически лидери и политическа воля. Но политиците, големите политици не падат от небето, те се раждат и изковават от историческите процеси. Не Чърчил, Рузвелт, Аденауер, Де Гол и не Тачър, Рейгън, Кол и Митеран пораждат великите исторически процеси, а великите исторически процеси ги пораждат тях.
Давам си сметка, че е имало драматични моменти в историята, когато е имало велики исторически процеси, които не са родили велики политически личности и затова са приключили трагично за човечеството и народите; както и че е имало велики политически личности във времена, когато е нямало велики исторически процеси и тези личности са останали забравени, засипани от пясъците на Историята. Но все пак се надявам, че в днешното трудно време Европа както много пъти досега ще намери своите политики и своите политици, които да са на нивото на предизвикателствата.
Европа многократно е доказвала, че може да направи това и именно затова тя е Европа – ограниченото географско пространство с магнитна геополитическа привлекателност, към което се стремят стотици хиляди, милиони хора, които по тази начин с краката си гласуват в какво общество искат да живеят – в европейското, в Европа, в Европейския съюз…
Второ: Европа е най-напред по отношение на посоката, в която се развива света, а това за една система и нейното оцеляване и развитие, както казахме, е изключително важно. Да, някои сили я охулват, присмиват й се, но те правят това от позицията на късния 20 век, на убедеността, че всичко решава силата; че цената на отделния човешки живот не значи нищо пред Голямата цел, Голямата идея, Държавата, Сигурността; че шепа хора или една личност най-добре знае кое е добро и кое е добре за целия народ; че влиянието и въздействието се измерват с победите на юмрука, удрящ по масата, вземащ онова, което му се полага и вярващ в собствената си избраност и непогрешимост.

Охулващите и подиграващите Европа, особено с народи, почти идентични с европейските, приличат на онези, които при цунами-то в Азия фотографираха как вълните на това цунами помитат хората до брега. И докато правеха снимките, бесните вълни пометоха и тях. Единствената разлика бе, че първите жертви просто бяха по-близко от тях до бедствието.

Цивилизационните ветрове и цивилизационните потоци – за добро или лошо – духат в посоката и текат в посоката, в която най-напред върви Европа – към все по-необратимото навлизане, да повторя пак, в общество, което е все по-глобализирано, все по-постмодерно, все по-мрежово и все по-рисково. При тези бурни, понякога страшни цивилизационни ветрове и цивилизационни потоци онзи, който с адаптира най-добре към тях, който най-добре оптимизира ползите и минимизира щетите от тях, той ще успее – дори да пада и става по пътя, ще успее накрая.

Ето защо също така смятам, че слуховете за смъртта на Европа, на ЕС са силно преувеличени. Може обществото, в което навлизаме да ни плаши, но то е като природно явление. На природното явление не можем да се сърдим, да го ругаем, да споменаваме гневно роднините му по майчина линия, а трябва да развиваме системи за прогнозиране, за ранно сигнализиране, за превенция и реагиране, така че, както казах, да оптимизираме ползите и да минимизираме щетите от него.

Трудно е засега да си представим, че някой би могъл по-добре да направи това от първопроходницата, мъдрецАта Европа може да се справи с тези предизвикателства и рискове, опасности и заплахи.

Това няма да е лесно, защото общества и политици, останали – кой в 14-и, кой в 16-и, кой в 18-и, кой в 20-и век, водят с нея битки, използват нейните ценности като нейни уязвимости (толерантност, демократичност, индивидуална значимост на отделния човек, прерастваща нерядко в краен индивидуализъм, плурализъм на ценностите, първостепенност на човешките права и свободи, все по-малко желание на европейците да се бият и гинат за Държава, Религия, Идеология…). Но в тези усилия на Европа ние, българите, трябва, поне аз така си мисля, да съпреживяваме и съучастваме като европейци.

Защото имам силното вътрешно убеждение, че оцелее ли Европа, много вероятно и дори почти сигурно е да оцелее и България, но загине ли Европа, доста преди това най-вероятно и почти неизбежно ще е вече загинала България…

Източник:nslatinski.org

Свързани публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.