Доц. Таков, годината приключи с оправдателни присъди по знакови дела като това на Христо Бисеров, Емилия Масларова, Цветан Цветанов. Чия е вината?
Уважаващият себе си професионалист би ви казал, че всяко обвинение трябва да бъде доказано. Не може въз основа на твърдението: „всеки знае, че този е разбойник“, човекът да бъде осъден. Това е изключително опасно, недемократично и в разрез с принципите на правото. Вземете например някои медии, които от сутрин до вечер нарочват някого за престъпник и чрез безкрайното повтаряне на това твърдение, очакват той да бъде обявен за такъв и съответно осъден. С тях ли да се съобразяваме или с правото?
Без да съм навлизал в подробности и без да съм специалист по наказателно право, мога да кажа, че случаите Емилия Масларова, Христо Бисеров и Цветан Цветанов са различни по своята същност.
Прочетох, че трима от ключовите свидетели по делото срещу Емилия Масларова са се отказали от показанията си. В този случай вината не е на прокуратурата и на съда. Вероятно става дума за непозволено въздействие – било от страна на самата обвиняема, било от свързани с нея лица. Може да се спори дали през цялото това време е трябвало да бъде изолирана от външния свят, за да не оказва такова въздействие.
При Христо Бисеров съм склонен да приема, че обвинителният акт не е бил достатъчно издържан, не е бил подкрепен с достатъчно доказателства, може да се спори и дали текстовете, по които е бил обвинен, са правилните.
При Цветан Цветанов се създаде усещане за политизация на процеса, който в своите криволици като че ли следваше политическите развития в държавата.
В българското общество има тотално недоверие към институциите и дори случайно те добре да си свършат работата, пак ще се намери някой, който ще си избере медия, в която рупорно да каже, че всички са маскари. А това не е така. Има много почтени магистрати, които съвестно си вършат работата.
Сривът на доверието в обществото към съдебната система е резултат от всяко несправедливо решение, което е взето, от всяко подозрение за корупция, от всяко странно голямо богатство, което не е доказано. И за да се върне това доверие трябва професионализъм, почтеност и независимост. Това не се учи в университета, това е въпрос на ценности.
Оставката на Христо Иванов бе продиктувана от нерешени противоборства около съдебната реформа. Как тази реформа трябва да продължи?
В парламента няма никакво противоборство и това го видяхме на второ четене на промените в конституцията. 204 депутати гласуваха против реформите и показаха трогателно единение около идеята да държат съдебната власт на свое разположение и да си я използват, когато и както намерят за добре.
Реформата, която предложи Христо Иванов, беше изначално леко орязана, защото той от самото начало е знаел, че прокуратурата трябва да остане недосегаема. В противен случай ще се блокират всички идеи за промени. Оказа се, че поради арогантност, дебелокожие, простотия, обикновена глупост и несъобразяване с обществените настроения, крепителите на статуквото не пожелаха да приемат дори и това, което не ги засяга пряко. Те арогантно показаха, че ще пречат както могат и поради това Христо Иванов си подаде оставката. Тази оставка е небивала в историята на министерството на правосъдието и е един нов нравствен жалон. Факт е също така, че този жалон е дълбоко непонятен за българския политически „елит“, който не може да разбере, че става дума за ценности. И това дебелоочие ще му изиграе лоша шега на едни следващи избори. Те не виждат, че обществото ни в момента е разделено заради липсата на ценности, то жадува за тях. Шансове ще имат политици, които имат ясни нравствени жалони.
Съдебната реформа след оставката на Христо Иванов трябва да продължи и оставката му не означава край на усилията. Съдебната реформа е многокомпотентна и разтегната във времето изключително сложна система. Тя се състои от отделни мерки, които в единението си могат да действат много силно. Не може да се каже, че като не се прие подходящото квотно разпределение във ВСС, всичко е свършило и ние трябва да клюмнем и да отпуснем ръце. Има още много и ефективни неща, които могат да се прокарат. Някои от тях – дори и през този парламент.
От кои текстове в променения Закон за съдебната власт не трябва да се отстъпва?
Не мога да дам изчерпателен списък, защото става дума за текст от десетки страници и е грехота да се каже това е важно, а онова не е важно. Но сред най-популярните неща, които могат да се изтъкнат, е идеята да се отнеме на прокуратурата възможността да тормози избрани от нея лица чрез института на предварителните проверки. В момента те могат да продължават неограничено дълго време и тези лица да се дължат в зависимост от волята на определен прокурор.
Предвижда се и забрана за командироване на съдии прокурори. Мнозина колеги се намират в големи градове на страната, където са командировани от по-малки градове. Те са устроили живота си, децата им учат, разполагат с ведомствено жилище чрез института на командировката. Тази командировка обаче може да пресекне във всеки един момент и това създава силна зависимост на командированите хора, които нямат сигурността за работното си място и са принудени да се съобразяват с началниците си като отгатват тяхната воля.
Като една от слабостите на съдебната система се изтъква липсата на еднакви критерии за завършващите право у нас. Кога ще е готова наредбата, която да регулира тези процеси?
Следващата важна стъпка е реформата на юридическото образование, което е въпрос не на Закона за съдебната власт, а на една наредба на МС. Тя е практически готова, беше подложена на широко обществено обсъждане и е въпрос на малко добра воля да бъде приета. Едно от сериозните достижения на тази наредба е да се унифицират държавните изпити, така че да има единни критерии поне при завършването. Но това, че някой е получил отлична оценка при завършването, не гарантира неговата независимост, почтеност и добра работа.
Дълбоко съм убеден, че дефектите в юридическото образование са дълбоки, но не са решаващи. Няма перфектна система, която да изкара добри професионалисти и да ги научи на независимост. И тук ще си позволя да цитирам две изречения от последната публична реч на Христо Иванов пред ВСС: „Независимостта не се дава, не се публикува в Държавен вестник, независимостта се живее“.
Колко от завършващите право стават добри юристи?
Практиката показва, че 5% стават. Останалите 95% умерено запълват златната среда. Това не някаква новина, защото така е било през 20-те, 30-те години, 70-те години на миналия век, така е и сега. Така ще бъде и в бъдеще, предполагам. В момента има особена демографска ситуация, която е резултат от намалената раждаемост в началото на 90-те години и се изразява в намаляване на броя на кандидат – студентите. Има и сериозен отлив на доста кадърни деца към чужди висши учебни заведения, което е ужасяваща интелектуална загуба за България. Може да се привлекат тези млади хора обратно като им се гарантира, че тук те могат да се реализират спрямо възможностите си. За това се иска визия и политическа воля за промени, които явно не са по силите на управляващите вече второ десетилетие.
Как повлия на магистратската общност у нас протестът на съдиите пред Съдебната палата срещу стопирането на реформите?
Това е безпрецедентен акт в цялата българска правна история – съдиите да заявят по такъв отявлен начин подкрепата си за реформа и фрустрацията си от липсата на такава. Бих го определил като изключително радостен знак, защото слага кръст на надеждите на крепителите на статуквото, че те ще могат да продължават по същия начин, както досега. Този протест показа на властта – изпълнителната, и на тези 204 депутати от парламента, които гласуваха срещу промените, че дълбаят все по-непреодолими пропасти между себе си и най-добрата част от нацията. Тази най-добра част е твърде малка като брой, тя няма електорална тежест, но ако властта се конфронтира с нея, властта е обречена.
Големият проблем на доброто е проспиването на злото. Злото не може да се изкорени от света, но трябва да бъде бито през пръстите при всяка възможност. Бавното събуждане на нашето общество – включително и на съдиите – вече е факт. Злото е доста изненадано, защото поради тъпотата си прекали. Убеден съм, че скоро ще се види в чудо. Надявам се, да е още тази година. И чудото да продължава достатъчно дълго, та злото да се прибере на полагащото му се място.
Интервюто е публикувано в бр. 1 на сп. “Икономист”
Be the first to comment