Ще я бъде ли Европа

Две неща неусетно се промениха само в последните няколко седмици. Вече делим бежанци от нелегални имигранти. И започнахме да се замисляме ще го има ли Шенген. Преди две години например първото беше в речника само на радикални формации. Второто пък беше разказвано като наша национална цел. Не че мнозина разбираха какви точно са ползите, но звучеше като някакъв сюжет и стремеж във време, когато сюжети и стремежи липсват.

Да, вълната от хора донесе отрезвяване. Донесе и поредното чудене ще я бъде ли Европа. За кой ли път в последното десетилетие се появява заплаха за единодействието и единомислието на държавите в съюза. Икономическата криза, Гърция, а сега и бежанската драма поставят един и същ въпрос: ефективен ли е европейският проект, има ли смисъл и перспектива в него.

И отговорът несъмнено е един и същ. Европа попада в капана на собствената си красота. Претенцията, че структурата ще е хоризонтална, а властта – невидима; че многообразието няма граници; че ценностите не на шега заместват прагматизма на правенето на политика, е красива претенция, но сега идва двойно по-трудното изпитание: Европа да докаже, че действително вярва в това, че това вдъхновява публиката и понася теста на времето.

А проблемите пред ЕС като че ли стават все повече. Обвиняват Европа в две противоположни болести: че няма достатъчно демократичност и че няма достатъчно власт. И наистина, ние гласуваме за Европейски парламент, а слабо можем да повлияем политиките, които влияят на нас. Не можем да сменим правителството на Европа и това не звучи особено демократично. Но също така е вярно, че… Европа няма правителство. Един от най-големите проблеми на Европа се оказва, че няма единна политическа воля. А ако тръгне да става единна, това пак ще е проблем – за националните държави. А сега добавете и известното злорадство по тази тема в големите столици на изток и от запад на Европа, и ще получите реалния размер на бедствието. Впрочем добавете и класическото питане накъде (и защо) въобще се е запътила Европа – въпросът за самия смисъл. Или по-скоро, за загубения смисъл – отвъд въглища, стомана, все по-общи икономики и валути, разширяване, добър живот.

Докато е цел, Европа има тяга; стане ли статукво, губи обаяние. Банално вярно. Толкова банално, че чак е чудно как европейските лидери не осъзнават величината на проблема.

Казусът с Украйна или с Близкия изток показа ясно, че в играта между Изток и Запад липсата на ясен субект Европа прави от ЕС не просто обект, а потърпевш. Едновременно икономически и социално успешен (луксозна комбинация), Европейският съюз си позволява да бъде в незавидната и незаслужена роля на заложник. Без своя външна политика и без реална обща военна политика.

Питането е дали въобще би могло да е друго – при положение че ЕС все пак е съставен от национални държави. И отговорът е, че поне досега не е измислен начин да си силен, а да нямаш единен глас пред света и сила да се защитаваш. И точно тук ЕС остава на кръстопътя между единството и националните държави. Точно тук се отваря въпросът възможен ли е европейският проект и има ли въобще смисъл от него.

Затова епизодът с бежанците е твърде важен: те възпаляват всички тези хронични рани. Бежанците ще лишат континента ни от илюзорното усещане за стабилност и доволство. И тук България има неподозиран шанс. С премерена политика към мигрантите страната ни би могла да потърси дори ползи за своя пазар на труда. В същото време България има парадоксалния късмет да бъде подминавана от мигрантския поток. На всичкото отгоре навсякъде около нас има политически и икономически проблеми – Украйна, Близкия изток, Турция, Гърция, Македония, дори Сърбия, та дори и Румъния, където продължават да се арестуват през ден. България не просто има късмета да стои стабилно на този фон, но си говори добре и с Вашингтон, и с Берлин, а и явно не е и в най-лошите отношения с Москва (в сравнение с други страни от нашия район).

За нас все по-сложният свят може да се окаже наистина възможност. Възможността да печелим доверието на партньорите си с умереност и стабилност. И да гарантираме тази умереност и стабилност за по-дълго време. От нас си зависи дали ще превърнем ситуацията в политически капитал, или просто ще се мъчим по обичайния начин да балансираме като хитреци между различните международни фактори.

И разбира се, трябва да стискаме здраво палци Европа да издържи и на този напор. Защото иначе всичко отива по дяволите.

сп. LIFE

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.