Чуждите синове лесно се пращат на война

Както и да тълкуваме геополитическите игри на държавните лидери, не можем да не мислим със състрадание, съпричастност и съчувствие за майките на загиналите войници.

За майката на загиналия пилот (а казват, че загиналите пилоти са повече) днес светът е свършил, животът е разрушен завинаги.

Някога, когато президентът Първанов завъртя на 180 градуса позицията си по българското участие в Ирак и се присъедини към лагера на ястребите, та даже излезе пръв сред равните по ястребност наши политици, аз зададох въпроса – като това е най-висша кауза за националната сигурност, Вие бихте ли пратили свой син там? Защото и древногръцките тирани, и римските консули, и даже кръволокът Сталин когато преценяваха, че една кауза е от висш национален интерес, пращаха да се бият за нея своите синове.

Чуждите синове лесно се пращат на бойното поле, докато синовете на елита живеят в мезонети-прогимназии от 500 кв. м., карат коли за по 500 000 и купуват хотели за 5 000 000…

В това също е разликата между Европа, от една страна, и Турция и Русия, от друга страна.

В Европа се интересуват от мнението на майките, от общественото мнение и далеч по-трудно пращат синовете на тези майки да се бият за каузи, които не се преценяват от общественото мнение за най-висши за националната сигурност.

Докато Ердоган и Путин не се интересуват от мнението на майките, от общественото мнение и много по-лесно пращат синовете на тези майки да се бият за каузи, които Ердоган и Путин са преценили, че са най-висши за националната сигурност и налагат тази своя лична, вождистка преценка на общественото мнение.

А най-жестоко от това страдат майките. На мен ми е покъртително жал за майката на загиналия руски пилот. Нейният син бе пратен там против нейната воля и загина за неясна геополитическа кауза – жестока жертва в една съмнителна геостратегическа позиционна шахматна партия на двама еднолични и несменяеми лидери, обзети от мания за имперско величие, мечтаещи за велика роля в Историята.

Пред очите ми е онази гледка от аспирантските ми години в Харков, когато по площада в този град вървяха мълчаливо множество майки, носещи портрети на своите 20-25 годишни синове – загинали в жестоки битки, разкъсани от самоделни мини, одрани живи или безследно изчезнали в кървавата безумна авантюра в Афганистан, започнала с подла тайнственост и завършила с унизително поражение – дело на едни склеротизирали грохнали старци от Политбюро, чиито деца и внуци живееха в охолство и разврат, а в Афганистан се биеха и умираха децата на обикновените майки – тези, които никой никога не ги питаше, когато пращаше синовете им на явна смърт и в битки за съмнителни каузи. Никой не ги питаше и не ги пита и досега…

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.