Болестта получава простор, може да умори целия организъм

На мен поне нещата ми изглеждат така:
Организмът е тежко болен от коварна болест и трябва с общи усилия и максимална мобилизация да се справи с нея .

Един от органите на този организъм е силно пострадал от болестта. Вместо организмът да атакува болестта, той единодушно и яростно напада силно пострадалият орган. Резултатът най-вероятно ще бъде, че органът ще престане да функционира, болестта ще получи още повече простор и накрая ще умори и целия организъм.

Впрочем, теорията на системите отдавна е анализирала тази критична ситуация.
Ако системата има още шансове за оцеляване и развитие, то при въздействие, което се стреми да ограничи нейните ресурси, да я дезинтегрира или най-малкото да я приведе към (поне) едно ниво на сложност и организираност по-долу/по-ниско, тази система действа като комплексен, динамичен, самоорганизиращ се организъм и се стреми именно като система да даде отговор на това въздействие и да минимизира щетите от него.

Ако, обаче, системата е обречена и нежизненоспособна, то при въздействие, което се стреми да я увреди, тази система се оказва неспособна да действа като система, а вместо това съставящите я елементи започват яростна вътрешновидова борба помежду си, за да „изядат“ по-уязвимите или определените за вредни сред тях, така че да останат по-малко и да преразпределят намалените им/орязани ресурси.

Нашето общество вече многократно действа именно по втория сценарий – вместо да се мобилизира срещу деструктивно въздействие, то под напора на това въздействие моментално започва вътрешновидова борба на самоизяждане и така постепенно изчерпва съпротивителните си сили и губи своята системност. А по теорията на системите това означава, че обществото ни е обречено и нежизнеспособно. То отдавна е изхвърлило от мръсната вода бебето на произвола на съдбата и сега единственото което прави е да пие с мазохистична наслада мръсната вода от коритото на прехода.

Свързани публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.