Армия от помпозни фрази вместо доктрина

Америка е в търсенето на външна политика, която да отговаря на нашата национална амбивалентност.

Със своето изказване във военната академия Уест Пойнт президентът Барак Обама постигна успех там, където всички негови предишни опити бяха претърпели провал…Той обедини всички нас. Неговата реч не се хареса на никого. Ако вземем вестниците „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон пост“, „Файненшъл Таймс“ и „Вашингтон Таймс“, а също така „Уолстрийт Джърнъл“, то всички те бяха разочаровани. Както беше казано за една от речите на президента Уорън Хардинг /1921-1923/, това беше „армия от помпозни фрази, пресичащи необятна територия в търсенето на мисъл“. Това, с което Обама разполага, не е външнополитическа доктрина, а по-скоро описания на международното положение. Той е принуден да интервенира.

Обама изтегли нашите войски от Ирак, а сега ги изтегля и от Афганистан. Но той беше вкаран във войната в Либия, която приключи с катастрофа, а сега предпазливо сондира почвата за това, което самият нарича „гражданската война на някой друг“ в Сирия. Но външната политика на Обама не трябва да се оценява по това, което говори, а по това, което е направил или не е успял да направи. Същото важи и за вашингтонските ястреби, който днес толкова остро критикуват Обама и които по-рано не пестяха възторжените си комплименти по адрес на Джордж Буш младши. Вероятно е настъпило време да оценим делата и на единия, и на другия.

След като Америка подкрепи неговите действия срещу „Ал Кайда“, повод за които послужиха събитията от 11 септември 2001, Буш, намирайки се на върха на славата, нахлу в Ирак. После ние се оказахме въвлечени в двете най-продължителни в нашата история войни. През 2008 Америка отговори на това като изпрати в опозиция партията му в двете камари на Конгреса, а също и в Белия дом. А какво изгубихме в действителност като не избрахме за президент Джон Маккейн?

Маккейн щеше да ни вкара в руско-грузинската война заради Южна Осетия. Той би нанесъл удари по ядрените инсталации на Иран. Нашата армия все още щеше да е в Ирак. Той щеше да бомбардира Сирия. Той би изпратил оръжие в Киев, за да се изтласкат руснаците от Крим и да се унищожат проруските опълченци в Донбас. Той би настоявал за приемането на Украйна и Грузия в НАТО, за да може в случай на нов конфликт с Русия да се окаже в самия център на събитията.

Що се отнася до външната политика на Обама, изследователските центрове и представителите на медийния елит я смятат за нерешителна и слаба, но тя, като цяло, получава одобрението сред хората, които му осигуриха два пъти победата на президентските избори. Американците са доволни, че техните синове и дъщери се завръщат у дома от Ирак и Афганистан. Те активно протестираха през август миналата година срещу американските действия в Сирия. Те не харесват Иран, но харесват, че президентът преговаря с Иран. Така че хората, които можеха да убедят Обама да изпрати противотанкови комплекси TOW на сирийските бунтовници, а също така да започне да ги обучава и въоръжава, в крайна сметка щяха да са отговорни за неговата най-груба грешка в областта на външната политика. Проблемът е в това, че ние в момента съдействаме за продължаването и разширяването на войната в Сирия, която вече причини смъртта на 150 000 души. И ние де факто се превърнахме в съюзници на свързания с „Ал Кайда“ Фронт ал-Нусра, а също така на по-екстремистката организация „Ислямска държава в Ирак и Сирия“, които искат да създадат халифат от Алепо до Анбар.

Президентът Обама преди години заяви, че Башар Асад трябва да се оттегли. Но дали е помислил над това, кой ще дойде на власт след неговото падане?

В такъв случай най-вероятно ще започне гражданска война за властта между нашите бунтовници и ислямистите. Борбата между сунити и шиити би могла да се разпространи в Ливан и Ирак. Репресиите срещу подкрепящите Асад християнско и алевитско малцинства биха били ужасни. Ако това се случеше, тогава исканията за намеса на САЩ щяха да завалят от всички страни – от саудитите, израелците, турци, а също така от прозападните сирийски бунтовници. При такъв сценарий Обама трябваше да се разкъса между избралите неговата страна, настроени срещу войната, и подкрепящата войната столица, която иска да се върне в Близкия Изток.

Трябва да разгледаме още една неприятна възможност.

След като президентът Роналд Рейгън включи американските морски пехотинци в гражданската война в Ливан през 1983 г., ние получихме ответен удар – терористично нападение срещу разположените в Бейрут казарми, в резултат на което загинаха 241 души. Като изпратим противотанкови ракети на противниците на Асад, който е подкрепен в тази война от „Хизбула“, ние по този начин не каним ли терористите да ни нанесат ответен удар срещу нас или срещу йорданската монархия, където са разположени нашите съветници? Съществува причина за неспособността на Обама да формулира нещо подобно на доктрината Айзенхауер или доктрината Рейгън. Нацията е разделена по въпроса, къде и кога можем да бездействаме или да воюваме.

Русия на Путин – това не е Русия на Сталин. Китай на Си Цзинпин – това не е Китай на Мао. Идеологическите битки на ХХ век между комунизма, фашизма и демокрацията, в резултат на които избухна Втората световна война /1939-1945/, вече са приключили, както е приключила и Студената война. Напълно естествено е, че старите съюзници от Саудитска Арабия до Южна Корея и от Япония до Европа искат да знаят, защо САЩ не изгарят от желание да се борят с техните съперници, както сме го правили някога. Но реалността е следната, че нас Асад не ни заплашва, нас не ни заплашват и тези, чиито знамена се веят в Крим или в Донецк, и нас не ни заплашват тези, които осъществяват контрола над мъничките острови в Южнокитайско или в Източнокитайско море.

„Великобритания загуби империята си, но изглежда още не е намерила своята роля“, каза преди половин век Дийн Ачесън, също в Уест Пойнт. Нещо подобно се случва и с нас. Речта на Обама просто отрази нашата собствена амбивалентност. /БГНЕС

–––––

Патрик Бюканън (роден 1939) е известен американски консервативен политик, коментатор и автор. Бил е съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън. През 1992 и 1996 г. участваше в надпреварата за избора на кандидат-президент на Републиканската партия. Бюканън е автор на книгата „Самоубийството на свръхсилата: ще оцелее ли Америка до 2025?“ Статията му е публикувана в „The American Conservative“.
Източник: БГНЕС

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.