Г-н Попов, какво събитие беше референдумът за българското общество?
Вече отказах да коментирам по една телевизия, защото не съм специалист по тези неща. Нормално е отвреме-навреме да има референдуми. Макар че, едва ли темата на този беше от компетенциите на повечето хора, едва ли повечето от тях разбират за какво става дума. Затова обсъждането би трябвало да се остави на специалисти, на експерти. И не е нещо, което може да се реши с референдум, защото много от гражданите не са наясно за какво става дума.
Кой обърка нещата, та първият ни референдум по демократично време не изкара хората до урните?
Най-вероятно не се чувстват компетентни. И естествено, най-удачното е в такъв случай е да не гласуваш. Науката се развива с бързи темпове, има все повече нови неща и 80% от хората намериха този начин да реагират, като не пуснаха бюлетина.
С таланта ви на сатирик, за какъвто ви приемат повечето читатели след книгата ви „Мисия Лондон“, как бихте коментирали репликата, че с референдумът за ядрената енергетика приключи криминалният ни преход?
Не бих правил чак такива обобщения. Обикновено изграждането на гражданското общество е бавен, постепенен процес, една стъпка към разширяването и задълбочаването на гражданската култура.
И трябва да поливаме и косим ливадата 500 години…
Не, но поне 100 години. Процесите в обществата днес са по-динамични отколкото в миналото. Но все пак трябва време, въпрос е и на обща култура, и на битова култура даже на населението. Култура на общуването между хората, на взаимодействието и взаимоотношенията между тях. Това са нещата, върху които стъпва гражданското общество – една култура на толерантност, задълбочено вникване в проблемите и отсъствие на фанатизма. Фанатизмът е един от най-вредните и разрушителни неща за всяко общество.
А мит ли е, че сме толерантни като общество, то и в Европа моделът на мултикултурализъм катастрофира?
Европа е от половин век, това е един млад проект от гледна точка на историята. Има пикове и спадове, върви и се развива напред. Изобщо не може да се каже, че това, през което Европа минава сега, е нещо изключително като криза. Напротив, нормално е, минавайки през кризите, тя се развива, бори се и не се примирява. Това е нормалността.
Как се чувствате в този Клуб на духа, като член-кореспондент на БАН?
Аз по принцип съм израснал в такава среда, в семейство на учени. Баща ми беше математик, а майка ми – физичка. В дома ни винаги е имало голям пиетет към научното познание. Много са се чели книги и не само научни, а и много философия, литература. Това за мен е естествена среда и аз много уважавам хората на умствения труд и не само тези на точните науки.
Друга порода хора?
Не друга порода, но това са хората, които би трябвало да дават облика на една нация.
Ваша е репликата, че няма друга страна не само на Балканите, но и в Европа, която така стиснато да се отнася към своята интелигенция…
За съжаление, целият преход мина под този знак и отношение. Това, по принцип, като че ли е един системен недостатък на българското общество. Защото, безспорно, ако една държава не инвестира в наука и култура, накрая не завършва добре. Всички национални катастрофи у нас са станали и поради дефицит на знание, което е по-дълбоко и поради дефицит на духовни лидери. На една по-голяма прозорливост, която идва с натрупването на културата и знанието. Такива хора по-трудно се поддават на натиск да вземат лекомислени решения, по са склонни да гледат отвъд нуждите на краткосрочната перспектива. Това е хроничен недостатък на българското общество. И това е от времето на царство България, не е от днес. За разлика от някои други държави, за които това наистина е приоритет. И се оказва в крайна сметка, че те по-успешно се справят и на международната сцена. И особено в областта на културната политика, която е много важна част, особено когато горещите войни на континента ни са отстъпили на заден план и културната политика става все по-важна и необходима. В това отношение у нас има празнина и недооценяване. Затова някои държави с далеч по-бедни ресурси печелят.
Това „се връзва“ с дефицита на големи лидери у нас, а и в Европа в момента? След като имаше такива като Кол и Митеран…
Човек, за да е лидер, първо трябва да поиска да е лидер.
Предстои да излезе новата ви книга в издателство „Сиела“: „Сестри Палавееви“, по името на главните героини. Коя тема ви провокира за написването й?
Не пиша по теми, които са признати за важни. Аз избирам темата и я правя важна. Това по ми харесва – да направиш една тема важна, да я наложиш в обществото. Това е работата на писателя, а не да тича след популярното в момента. Въпросът е – нещо, което наистина смяташ за важно, да извадиш в определен момент и да фокусираш вниманието върху него. А заглавието е есенцията на книгата и тя така е замислена. Историята, без да има претенцията за исторически роман, е от близкото ни минало, от годините на Втората световна война. Две момичета от добро софийско семейство се оказват въвлечени в нелегално движение. Романът разказва какво им се случва, перипетиите и премеждията им. Това е тема, по която през последните двайсетина години като че ли не е много писано. Навремето тя беше изпълнена с клишета. И амбицията ми е да я погледна от друга гледна точка, която съответства на съвременната гледна точка. Това е важното – да се погледне към този период от друг ъгъл, не непременно обективен, това не е възможно, всяка литература е субективна. Тя е и една доста смешна книга, в нея има доста комични неща. Какъвто е животът.
Издателство „Сиела“ успяха ли да запълнят дефицита от меценати от средата на българските капиталисти?
Нормално е по принцип литературата ни да се развива от издателствата и те да са меценатите и движещите субекти на този процес. Има доста български издателства, които могат да си позволят да развиват литературата в определени граници. Това е единствената креативна индустрия, която се самоиздържа в България. Тя не получава никаква помощ от държавата. А и писателите, и издателите заслужават да бъдят подкрепени, заради големите суми, които внасят в бюджета. Това е един от най-сериозните пазари и заслужава подкрепа. Българската литература в момента се нуждае от подкрепа.
Политиката по принцип интересува ли ви?
Интересува ме, но не обичам да говоря по принцип за това. Следя процесите, но това са неща, свързани с настоящето. Има важни теми, по които трябва да имаш гражданска позиция. Но не може с всичко да се занимава човек. Писането изисква концентрация, и тя е по-важна, защото каквото човек има да го казва, го казва с написаното от него. И това е напълно достатъчно. Държа чрез това, което правя, да се говори за мен, а не чрез заиграването с политиката. И затова не обичам много да разговарям за нещата, които са около литературата.
Възможно ли е в новата ви позиция като член-кореспондент на БАН да направите повече за хората на науката и културата?
Когато всеки си върши работата, цялото съсловие се издига. Трябва да има повече чувство на солидарност между хората от един интелектуален кръг, да се подкрепят взаимно и да отстояват базисните си права. За съжаление, имаме дефицит от това. В развитите страни тези хора са успели да си извоюват много неща, полезни и за цялото общество. Защото, когато има една развита интелектуална общност, тя променя облика на цялото общество.
Но може би ще се очаква от вас да вземате конкретна позиция срещу, както вие казахте, стиснатото отношение към хората на духа?
Едно от важните неща – има въпиеща нужда от национален фонд за литература. Това трябва да се направи, но е кауза, около която си струва всички да се обединят. Напълно е по силите на държавата и всяка уважаваща себе си европейска страна да има такива фондове, които представят, подпомагат литературата ни и проекти също.
Be the first to comment