Всяка година на 2-ри август си припомняме въстанието, написало една от най-кървавите, но и една от най-славните страници в историята на пътя ни към национална независимост и свобода. Въстанието, довело, макар и за кратко, до обявяването на две републики. Същото, на което Димитър Талев посвещава последната част от романа си „Илинден“. Връх в освободителната борба на македонските и тракийски българи.
Предисторията…
Знайно е, че според Берлинския договор, подписан през 1878-ма, Македония и Одринска Тракия остават в границите на Османската империя. Българите, останали в пределите на империята, обаче, не се примиряват със съдбата си и продължават борбата за независимост. Окуражени още повече от факта, че Българската държава вече съществува на политическата сцена на Европа. Така в началото на 20-ти век обстановката на Балканите вече е изключително нестабилна. Едно истинско буре с барут, което ще гръмне скоро. И през 1902-ра наистина избухва Горноджумайското въстание, но то завършва с провал. Османското правителство започва масови репресии, съсредоточава военни и полицейски части, беззаконията стават повсеместни. Стълкновенията между силите на официалната власт и четите на революционната организация също стават все по-често явление.
Напрежението буквално се усеща във въздуха.
Покрай това, много революционни комитети на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) са разгромени и организацията е на път да остане в историята. Затова, в началото на януари 1903-та в Солун е свикан конгрес. Главен инициатор е Иван Гарванов. Мнозина представители на революционните окръзи и най-видните водачи – Гоце Делчев, Дамян Груев и Гьорче Петров, обаче не присъстват. А точно те са против да се предприемат всякакви прибързани действия. Делчев достатъчно добре познава обстановката и е наясно, че без българска подкрепа опасността от поражение е голяма. Така, отсъствието им е добре дошло за останалите делегати, които решават през пролетта на 1903-та организацията да вдигне общо въстание. Защо взимат това решение? Може би защото повече време за отлагане няма? Защото нещата са назрели и издевателствата на османската власт са вече нетърпими? Защото самата революционна организация е заплашена от пълен разгром, ако още малко почака?
Така или иначе, решението е факт и ще се изпълнява. Гоце Делчев и сподвижниците му са поставени пред свършен факт. След като пристига в Македония, той се среща с Даме Груев – току-що завърнал се от заточение. След като решението е вече разпратено по окръзите, за връщане назад не може и да се мисли. Нямат друг избор и единственото, което им остава, е да се опитат да отложат поне за лятото решителното събитие. Също настояват то да не е повсеместно, а стратегическо. С други думи, бойните действия да са в планинските и полупланинските райони. Замисълът им не е случаен. От една страна, там редовната турска армия ще бъде максимално затруднена. А от друга – населението от полските райони да не бъде репресирано от турските власти.
През май Христо Матов изготвя „Общ план на въстанието“, в който излага средствата на революционната борба и целите за извоюване. Кипи трескава подготовка: реорганизират се въстанически окръзи, приема се тактика за действие на четите, атентаторите и мирното население, изясняват се отношенията с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските власти. На 20-ти юни ЦК на ВМОРО в София официално информира военния министър Михаил Савов, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на въстанието и общото състояние на организацията в Македония. Министърът обаче отговаря, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври или дори за май 1904 година, за да може българската войска да бъде превъоръжена и способна за военни действия, иначе преди това държавата не може и да мисли за намеса. Но кой да го чуе…
Гоце Делчев пък, така и не доживява въстанието. В навечерието ѝ той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг…
Денят е празник – Свети Илия – Гръмовержецът, знаем го още като Илинден. По стар стил – 20 юли. Ден, който завинаги ще остане в нашата история. И в който наистина гръм, страшен, ще разтърси Битолско. Не от Небето, а тук, на Земята, от пушките на въстаниците. Революционният окръг се вдига на въоръжен бунт. И това е само началото. За броени дни всички селища в планините на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии едно по едно се присъединяват към Битоля. Крушово е в ръцете на въстаниците. Призивът „хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“ още по-силно мотивира въстаниците.
Обявена е Крушовската република!
Идва другият голям летен празник – Преображение, 6-ти август по стар стил. Одрин също пламва. След него на оръжие се вдигат много селища в Странджанско и крайморските Василико и Ахтопол. Революцията е в стихията си. Факт е вече втора Република – Странджанската! Макар и само 26 дни, народът в Републиката живее своята Свобода. Думата преображение сега има съвсем нов смисъл за българите в региона. Веднага в освободените села и градове е установена новата власт. Тя е по примера на Крушовската република.
Скоро огънят на бунта ще помете и следващия – Серския, революционен окръг. И това е трябвало да се случи на голям празник – Кръстовден, 14-ти септември. Но време няма и въстанието избухва преди да дочака празничния ден.
Мелнишко е регионът, където се пролива най-много кръв. Жестоки са сраженията и в Серско, Драмско, Горноджумайско. Атентати разрушават стратегически обекти в Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг.
Не закъснява и отговорът на Цариград.
Срещу вдигналите се за свободата си българи в Македония и Одринско правителството хвърля 300 хиляди редовни войници, с най-модерни оръжия и артилерия. Главният щаб на въстаниците, наясно срещу какво са изправени, молят за помощ българското правителство. На 17 септември те искат страната ни да обяви война на Турция. Но при международна обстановка по това време, България няма нито сили, нито възможност да предприеме каквито и да било действия. Освен, че великите сили недвусмислено предупреждават българското правителство, ясно е и че, намеси ли се държавата, съседите ѝ няма да останат безучастни. Но най-голяма пречка остават икономическите проблеми, както и все още слабата армия. Ръководителите на ВМОРО също са наясно, че българското правителство е безсилно в този момент. Но всички българи, независимо от възгледите си, са единни – съчувстват на въстаниците и гледат кой с каквото може, да помага – морално и материално.
Накрая въстанието е потушено. Краят му е предизвестен.
Достатъчно е да хвърлим един поглед върху Мемоара на ВМОРО. Цифрите сами говорят: общо 239 сражения в Македония и Одринско; 26 408 въстаници, опълчили се срещу 350 хил. противници – редовни войници и башибозук! Колко пъти противникът надвишава по численост българските бунтовници – сметнете сами. Коментарът е излишен. 205 села са буквално изпелени. От 12 440 къщи не остава камък върху камък, 4694 души намират смъртта си, а без покрив над главите си остават други 70 835. Още 30 хил. българи са принудени да се спасяват, като бягат в България…
Неуспешната революция, обаче все пак не е толкова неуспешна. Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната общност. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. И все пак, на българската държава ѝ е пределно ясно, че проблемът с Македония може да се реши само по един начин.
И той е война с Османската империя!
Подготовката за това не закъснява. Тя започва още през 1904-та., за да се стигне до Първата Балканска война през 1912-та – 1913-та, завършила с победата на съюзниците. И Тракия, заедно с Източна Македония, отново да влязат в границите на Българската държава… И да изгуби част от земното си тяло си в следващата –Междусъюзническата война.
След Илинденско-Преображенското въстание ВМОРО губи много войводи и четници, тайните ѝ комитети са разбити. В София през януари 1904-та под диктовката на Яне Сандански е приета директивата за бъдеща дейност на ВМОРО, целта е демократизация в организацията. През март пък група около Борис Сарафов сформира Временен комитет и изземват част от функциите на Задграничното представителство. С това на практика започва разцеплението на ВМОРО.
През същата година след преговори между Османската империя и Княжество България и между Османската империя и ВМОРО се стига до споразумение за пълна амнистия на политическите затворници, а ВМОРО участва в проекта за реформи в Македония и Одринско.
Остава въпросът какво би се случило, ако ВМОРО не беше прибързало с въстанието?
По това време нито населението е достатъчно подготвено, нито България може да помогне с нещо. Русия пък е на прага на въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария, която също има решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическото присъединяване на окупираните през 1878-ма Босна и Херцеговина – така че, не би допуснала в този момент ново преразпределение на политическата карта на Балканите. Съседните държави също наблюдават под лупа българската борба за свобода и категорично не биха допуснали евентуални реформи без участието им, което ще е заплаха за собствените им интереси в региона.
Близо четиридесет години след въстанието Битоля отново е в границите на Българската държава. Макар и не задълго – 1941-ва до 1944-та, Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия са част от Третото Българско царство. На честването на кръглата годишнина през 1943-та в Битоля революционерът и основател на местната структура на ВМОРО – Анастас Лозанчев, заявява:
„ВМРО ще има видно место в историята на Българския народ, но на най-видно место ще бъдат Солунските атентати, едно недостижимо по храброст и самопожертвуване дело на шепа смелчаци и на най-високо стъпало, много високо ще стои Илинденското въстание!“
Be the first to comment