90 секунди заря

/05 Март 2020/

Пътят към върха бе заледен. Слънцето обаче напираше. Завоите се кривяха като спиралата на съдбата. Сърцето и кракът на амбреажа туптяха неравномерно.

Горе вятърът ни посрещна щастлив. Планинската шир прегръщаше и най-малкото недоверие и го превръщаше във вяра. Бузлуджа кимаше в далечината, а Шипка мълчеше. Мълчание, в което чуваш ехото на времето, дъхът на великите, своята собствена нищета.

Бяхме тръгнали от селото, където чакахме, за да чуем камбаната. Онази, която тежи 11 500 килограма. Дъщеря ми ме попита, как са я качили? Отговорих – с дух. Тя продължи да пита – какво е това дух?

Преди 142 години хора – българи и руси са вървели към върха с ясно съзнание, че напускат тази земя завинаги; с ясно съзнание, че свободата иска да бъде и те трябва да я дарят с живот, със своя живот; с надежда, че години, векове по-късно тук ще стъпват волни децата им, които ще обичат и осъзнато ще са щастливи, защото са българи в България, завинаги.

Сто годишният храм в селото все още носеше на раменете си този дух. Но камбаната вече не биеше. (Австрийска компания бе определила, че разрушаващата се от звука на камбаната камбанария има нужда от 1 милион лева за да се запечатат пукнатините.) Другите по-малките камбани озвучаваха низината на празник само. Днес на първи март, защото е неделя и после на трети март.

Имаме я свободата. А имам ли все още духа? Някакъв си вирус, от който умрели 4000 души (0, 00002%) от 7 000 000 000 земляни, ни възпря да възпеем Родината. Не всички, разбира се. На Шипка, на трети март, в мъглата, студа и вятъра се поклони Президентът и хора, много, много хора българи, родолюбци, стари, млади, деца, бебета.

Въпросът на детето не ми даваше мира. Какво е дух, мамо? Занимаваше ме и друг въпрос. Какъв е този вирус, който потресе толкова много хора и им строши духа? Какъв е този вирус, които ни накара да живеем с идеята, че сме свободни, а всъщност да изпълняваме материалния процес на икономически ръст, завист, словоблудство, липса на доверие, което пък унищожава всякаква възможност за единение? Какъв е този вирус, който ни превърна във врагове, след като сме се обичали, в скептици, след като сме вярвали, в предатели, след като сме се вричали? Какъв е този вирус, който покри лицата ни с бръчките на тревогата и озлоблението, изтри блясъка в очите ни, който скъса любовта в сърцата ни и посади изстиналата черна лава на безразличието, неуважението, омразата?

Някои хора крещят силно, че са духовни, след като са предали любимата, а който предава любимата, не може да е верен на Родината. Някои хора праскат гърдите си с юмруци, наричайки се патриоти, родолюбци, държавници, след като са натрупали милиони и милиарди на гърба на множеството стегнато в клетката на законите, измислени от 0,00001% от хората пазещи властта и парите. Някои хора пищят по мегафоните, че вирусът с корона е новата чума докато изпълняват политиката си за страх и фрагментиране и на последните капчици вяра в целостта на човечеството. Други реват, че нямат работа, пари, коли, апартаменти, екскурзии, вечери по ресторантите, внимание, слава, обожание. А някои просто страдат тихо от липсата на сродна душа.

Свободни?! Господи, та това е смешно. Ние не сме свободни. Ние сме жалки лицемери. Оплаквачи от подлото си житие, което изхвърля щастието в ямата на миналото, което няма да се върне, докато прегръщат настоящото, което не е достатъчно. Нелепи търсачи на бъдеще, които лъжат, обвиняват, отхвърлят и предават, а после искат прошка. Смешни познавачи на стереотипи и неуки души за безграничното и дръзкото. Драскачи. Порочни ловци на съгрешения напълнили спалнята и живота си с трофей без възкресение. Нелепи. Затворници на егата си, на парите, за които ще плащат. Смъртно ободени сърца с тънкия връх на иглата, която се казва истина. Непозната. Далечна.

Кой има днес дух да отиде на Шипка? Не да се поклони на паметника, а да отиде на хиперболата на свободата – на върха на духа си? Кой?!

В удобството на демокрацията, в уюта на възможността да напишеш или кажеш нещо, звучащо смислено, в клещите на наложената власт, в страха от това, което си направил вчера, от тези които си предал вчера, от Бога, в който не вярваш, но знаеш, че го има, в изнемогата да бягаш след отиващия си от тебе дух на висотата, защото си паднал твърде ниско, във възможността да си купиш нещо и да изглеждаш готин, в очакването някой да се измами и да те припознае в дълбоката ти същност, която отдавна е капсулирана, за да оцелееш в гаврата на обществената си значимост, във всичко това остава само да се запиташ: наистина ли си свободен?

Познати лица погледнаха в небето, за да проследят фоейрверките за Националния Празник на България. Заря. 90 секунди. След два дена ще гледаме Трубадур в операта. Националният щаб за борба с корона вируса не е препоръчал да не се ходи на опера. Там не може да се заразим. Виж, ако чествахме Трети Март както би трябвало, може заразата на духа да ни споходи. А това е твърде опасно.

Та така, мило мое дете, духът е нещо опасно – отговорих на дъщеря си. – Той те държи изправен и висок. Всичко можеш да си купиш, но не и висота. А висотата е онази точка на смирение и на кипене, от която се случват чудеса. И когато се случат, разбираш, че да вдигнеш 11 500 килограмова камбана е лесна работа, защото имаш дух.

После ѝ разказах, как веднъж един човек ме почерпи с баница. Разговаряхме дълго и приятно с него, докато не ме попита, дали не съм седнала на тази маса, само защото ми е купил баница. Детето, не разбираше връзката, а аз завърших: Такъв човек, моето момиче, никога няма да може да вдигне камбаната. Целунах я и си пожелах наум да я зарази духът на висотата!

Още една дата, един ден, един текст, и една болка от времето отлетяха. А на нас, българи, ни остава лесната работа – тази с чудесата.