1 ноември: Будителите, без които не можем

Димитър Ризов, Клуб по журналистика към 125 СУ „Боян Пенев“

Денят на народните будители е официален български празник, който се чества всяка година на 1 ноември. На него се почита паметта на българските просветни дейци и революционери. Тази година България отбелазва 300 години от рождението на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на „История славянобъргарская“.

,,Великият човек се появява в момента, когато е необходим. Велик в дадена епоха е този, който разбира какво иска тя и го изпълнява“, пише немският философ Георг Хегел. За велики хора могат да се определят тези, които се възползват от промените на времето си и успяват да създадат ново бъдеще за себе си, за общността, за народа си, за човечеството. Такива хора са будители – духовни водачи, които запалват пламъка на промяната в сърцата и умовете. От такива будители се нуждаят българите в края на XVIII в., за да могат да се събудят от петвековния си сън и да възстановят държавата си.  

Европа и XVIII в.

 В европейската история XVIII в. заема ключово място, той е началото на Новото време. В Западна Европа периодът е известен като Просвещение – време на забележителен научен подем, в центъра на който стоят идеите на велики философи като Джон Лок, Франсоа Волтер, Шарл дьо Монтескьо, Жан-Жак Русо и много други.

На изток Османската империя започва да изостава от останалите европейски сили,  поради отказа и да се модернизира, което довежда до вътрешна криза. След битката при Виена (1683 г.) е сложен край на амбициите на империята за разрастване в Централна Европа, а влиянието на Австрийската империя на Балканите значително нараства. Виждайки отслабването на Османската империя, балканските народи започват да мечтаят за освобождение от турците. Това поставя на дневен ред т.н. Източен въпрос, който доминира развитието на Балканите до края на XIX в. В резултат на две успешни въстания Сърбия става васално княжество, а след Гръцката революция (1821 – 1828 г.) е създадено независимо Гръцко кралство.

История славянобългарска: Пробуждането

 Българите също са един от народите, които се пробуждат. Разпространението на училищата разширява кръга на грамотните хора, които започват да се интересуват от историята и фолклора си. Пример за тази тенденция е книгата на Христофор Жефарович ,,Стематография“, издадена през 1741 г., която напомня за славата на Средновековната българска държава и поставя герба ѝ редом с тези на другите европейски народи. Но за да може да се възстанови националното самосъзнание на българите, те трябва да преоткрият връзката със собственото си историческо минало. Това успява да постигне Паисий Хилендарски със своята „История славянобългарска“, написана през 1762 г., която няма голяма историческа стойност като текст, но е ключова за пробуждането на българския дух. Историята на Паисий е първият достъпен източник, чрез който българите могат да научат за миналото си. „История славянобългарска“ призовава към възстановяване на българската държава и опазването на българския език, тя е програма за българското национално пробуждане, както я наричат много изследователи, а Паисий Хилендарски се превръща в първия национален будител на българите. С това се слага началото на Българското възраждане. Делото на Паисий е продължено от Софроний Врачански и Алекси Попович, които правят първите преписи на книгата и Христаки Павлович, който издава първата печатна българска история „Царственик“ през 1844 г.  – допълнено и поправено издание на Паисиевата „История“.

Българското възраждане обхваща просветата и духовенството и прераства в движение за национално освобождение. Най – значими за развитието на светското образование са: Емануил Васкидович, Васил Априлов и Найден Геров, които откриват нови видове училища по българските земи, Неофит Рилски и Ботьо Петков, които стават учители на младите българи, както и д-р. Петър Берон, чийто „Рибен буквар“ е един от първите, които предлагат съвременни знания и идеи. Заражда се движението за независима българска църква, чийто водачи са Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Движението кулминира в признаването на българската Екзархия от султан Абдул Азис през 1870 г., с което биват очертани границите на земите населени от българите. Последната стъпка, която стои пред възстановяването на Българската държава, е извоюването на свободата на българите. Георги Раковски е първият, който формулира програма за национално освобождение, а Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа следват примера му. В Букурещ Любен Каравелов заедно с други радикални дейци поставят началото на Българския революционен централен комитет (БРЦК) а Васил Левски създава мрежа от вътрешни комитети в България, в които да се подготви самостоятелно българско въстание. Апостолът на свободата подготвя почвата на бъдещото българско освобождение. Ключов момент в движението за национално освобождение е Априлското въстание, което е жестоко потушено, но то успява да спечели симпатиите на европейските граждани и води до обявяването на Руско-турската война (1877 – 1878 г.), в която българите, водени от руската армия, успяват да постигнат националното си освобождение. След пет века под османска власт на картата на Европа отново се появява Българската държава.

Националното освобождение на българите не би могло да се осъществи без дейността на будителите. От делото на Паисий до плановете на Раковски, будителите са тези, които създават националното самоусещане на народа ни, който след векове под чужда власт го е изгубил.

Народни будители обаче не са само забележителните личности, които ще останат в историята завинаги, но и учители, писатели, журналисти и общественици  – всеки, който е готов да поведе хората към по-добро бъдеще.