От Весо Портарски
Коронавирусът държеше света в напрежение. Университети и училища бяха затворени. Полетите бяха преустановени. Футболните първенства бяха спряни.
„Първо пуска агентите си по Китай да разпространяват вируса и после бързо затваря границите!“, коментира майка ми. Тя беше убедена, че американските тайни служби под ръководството на Тръмп са зад кулисите на случващото се.
Аз си бях по природа хипохондрик. Пиех ежедневно чай от пресен дженджифил с черен пипер и куркума, както препоръчваше по своите социални канали любимият ми индиец Шри Шри Рави Шанкар. Успоредно с това четях ежедневно пресата и се оставях на журналистите да подхранват страховете ми така, както само те можеха да го правят На първа страница на вестниците с червен цвят пишеше всеки Божи ден колко хора са се заразили и колко са предали Богу дух. Разумът ми постепено омекваше и остъпваше място на фобията, която тресеше цяла Германия. Канцлерката заяви публично, че се очаква 70% от населението да се зарази и допълни, че няма повод за паника, защото имало достатъчно храна. Паралелно характеризира вируса като най-голямото предизвикателство за Германия след Втората световна война. Когато политик на ръководна позиция прави такива изказвания, масите атакуват супермаркетите и опразват тезгяхите. Така и стана. Немците помнеха още войната и се подготвяха както подобава. Наблюдавах как със себедоволни и същевременно загрижено строги физиономии носеха към дома си ролки с таолетна хартия сякаш щяха да прекарат остатъка на живота си около таолетната чиния. Берлинските мазетата се пълнеха, за радост на арийските мишоци, с консерви, спагети и ориз.
Говореше се, че най-доброто лекарство били изолацията и хигиената. Заредих си и аз и казах на приятелката ми:
„Ако нещата опрат до ножа, ще търсим спасение на село в България. Там можем да садим картофи, краствавици и домати и да живеем известно време от тях!“
По това време границите още не бяха затворени, но бачкането не ми разрешаваше да реализирам подобни идеи.
Уикенда трябваше да участвам в панаира за вегетарианци Veggieworld и даже със собствен щанд. Това не ми даваше мира. Тълпа от 10 000 човека се очакваше да атакува панаирните палати и да ме конфронтират с техния вирус. Никаква маска, препарат за дезинфекция или ръкавици можеха да ме предпазят достатъчно от тях. Други големи събития като най- голямата в света туристическа борса ITB, както и лайпциският панаир на книгата бяха отменени заради извънредната ситуация. Надявах се тайно и на моя панаир да му се случи същото. Дните си минаваха, а нищо подобно не ставаше. Направих проучване в интернет и видях, че в Германия Роберт Кох Институт поставя условията за всички провеждащи се събития. Помислих си, че вегетарианците умишлено не са информирали института за събитието, за да могат тихичко да го прокарат и да не се набутат.
Седнах и набързо написах едно писмо до тях и им го пуснах по електронната поща. Питах експертите дали знаят за събитието и дали са преценили рисковия потенциал при неговото евентуално провеждане.
Не получих отговор. Със сигурност не бях единственият, който ги питаше за нещо. Нощта преди началото на панаира не можеше да се нарече лека. Сънувах, че вирусът се е прокраднал в жилището ми. Цяла нощ ми устрои голяма гонитба и накрая, когато си помислих, че се е отказал и си е тръгнал, го намерих скрит под възглавницата ми. Събудих се изпотен от кошмара и отидох до кухнята да пия чаша студена вода. Животът продължаваше и аз трябваше да погледна очи в очи страховете си.
Преживях панаира с помоща на 20 чифта ръкавици за еднократка употреба и 2 литра дезинфекциозен гел. Организаторите се бяха погрижили да има дотстъчно от него пред таолетните и на входа, а и аз си бях взел няколко шишенца. Стараех се да държа дистанция от хората, които идваха на щанда ми, доколкото това беше възможно.
„Моля Ви не се притеснявайте! Не, не съм китаец! Идвам от Япония“, сподели с мене един нисък мъж с черен костюм, който се приближи плахо към щанда ми.
Чудех се, как ли съм си изкривил физиономията, след като хората почваха да ми се обясняват за техния произход преди дори да съм ги питал.
Ден след завършването на панаира прочетох, че корона вирусът не издържал на температури над 27 C. Веднага си взех банските и джапанките и се запътих към фитнес клуба. Целта беше да се вмъкна в сауната, в която царяха над 80 градуса.
„Няма да дам никакъв шанс на вируса да оживее дори вече да се е промъкнал близо до мен!Ще му разкажа играта! “, се заканвах пътьом. Въртях бързо педалите на колелото ми, паркирах набързо и влезнах. Момчето на рецепцията ме изгледа с поглед, от който почуствах съчувствие.
„Защо не си стоиш в дома, а си търсиш белята навън?“, сякаш ми казваше той.
В съблекалнята, която иначе беше оживена, нямаше жива душа.
„Всички си стоят вкъщи и се пазят“ си помислих, докато си нахлузих джапанките си и се запътих към СПА центъра на подземния етаж. Преди да се настаня в сауната, имах желание да се хвърля един път в басейна. Този СПА център имаше репутацията на един от добрите в Берлин. Освен басейна вътре също имаше една парна баня, една финландска и една био сауна, заобиколени от три просторни помещения за релаксиране, както и редица душове и таолетни. Човек можеше да си вземе някой вестник или списание, които бяха изложени на един статив, да си сипе една чаша студена сода, която можеше да се вземе безплатно от един автомат, да се опъне на някоя лежанка и да не усети, как лети времето между редовете, слушайки шума на течащата вода.
Обикновено беше доста пълно. Хората отпускаха в джакузите или четяха нещо, ама в този ден не виждах жива душа. Точно се готвех да скоча във водата, когато съзрях една жена, която вече плуваше вътре. Черният цял бански костюм и дългата и тъмна коса контрастираха на фона на осветения от вътрешни светлини басейн. Тя плуваше бруст и контурите на красивото и´ тяло предлагаха изкушителна гледка за мъжкото око. Точно потопих едния си крак до глезена, когато тя спря и ме погледна.
Млада, привлекателна азиатка ми се усмихна.
„Сладурче, ела да почувстваш близоста ми!“, казваше погледа и´.
„Ела, за да ти връча вируса директно от неговата родина!“, беше моята интерпретация.
Обърнах се и без да се замислям мигновено се шмугнах в сауната. Вътре беше много горещо. Бях сам. Нямаше, кой да ми пречи и да ме притеснява камо ли да ме съблазнява. Обърнах един пясъчен часовник и се опитах да се успокоя. Може би, трябваше да попитам дамата от басейна от къде е, преди така грубо да и´ обръщам гръб. Току виж и тя била някоя японка, както малкият индивид, който се оправдаваше с това на щанда ми миналия ден. Потих се и главата ми се занимаваше с такива мисли, докато ми се завъртя свят и отидох под студения душ. Азиатката я нямаше вече в басейна, но въпреки това не исках да рискувам да скачам вътре. Не се знаеше още, дали този вирус може да се предава и по вода и не исках да рискувам. Изсуших се и се облякох набързо
.
„Целият СПА е резервиран само за теб, приятелче. Животът дава бонус на смелчагите! Светът принадлежи на тези, които му се наслаждават! Даже мадама ти сервираха, ама ти побягна като подплашен заек!“, започнах вътрешен монолог опитвайки се да погледна нещата положително, но не след дълго мрачни мисли за вируса пак нахлуха в главата ми и заеха предна позиция.
На път за вкъщи влезнах в един супермаркет, за да си купя няколко пакета ориз. Продавачката беше към края на 50-те. 100% рискова група. Пазарувах там вече от 3-4 години и тя винаги се държеше дружелюбно с мен. Видях, че не носеше нито маска, нито ръкавици, а около нея нямаше дори и дезинфикант. В края на краищата за нея всеки ден беше като при мене на панаира заради контакта с многото хора и с парите, с които те плащаха. Според наблюденията ми беше изложена на много висок риск за заразяване.
„Не Ви ли е страх, че ще се хванете вируса?“, я попитах след като набутах 4 пакета ориз от склоновете на Хималая в еко-торбичката, която си носих.
„Това би ми се отразило добре!“, отговори ми тя с доверителен глас. Носеше изрусената си коса си винаги късо и очилата с тънки посребрени рамки правеха сините и´ очи оше по-изразителни.
„Какво имате впредвид?“, поклатих неразбиращо глава.
„Да си почина две седмици у дома ми би ме се отразило добре!“, ми се усмихна тя и поясни търпеливо.
Платих с банковата ми карта, благодарих криво ляво и тръгнах.
Вирусът Корона и неговите последствия ми бяха показани от друга гледна точка. Добре, че бяха останали още хора, които не бяха обхванати от царящата паника.
По-късно, като взех три годишния ми син от детската ясла и се прибрахме вкъщи, се опитах да го накрам да си мие ръцете 20 секунди с топла вода. В началото той се опъваше с цялата си упоритост, ама като видя, че нямам намерение да се отказвам от начинанието, извика с цяло гърло:
„Трябва да извикаме Том!“
Том беше името на жълта кола от анимационно филмче, което гледахме 10 минути всяка сутрин, за подобряване на българския му. Том поправяше други коли, камиони, влакове, самолети и дори понякога лодки.
„Какво има нужда за поправка?“, го попитах.
„Главата ти!“, отоговори той без да се замисли.
„Малките хора знаят всичко по-добре“, си помислих с въздишка.
Странно, че царицата Корона и царът Страх така бяха замъглили разума ми.
Като излезохме от банята, се сетих за една друга мисъл на любимия ми индиец. „Страхът е като сол за гозбата“, казваше той. „Малко прави храната вкусна. Като сложиш повече, не можеш да и´ се насладиш.“
Be the first to comment