Хлапето

Палми Ранчев

         Излязох на по-осветена, съвсем различна улица. Тук се чувствам спасен. Успях да се спася. Тъмният тротоар, по който вървях, сякаш никога няма да свърши, изглежда отдавна минало. А само преди секунди бях на него. Вече го наричам “минало”. Заедно с осветената централна улица, на която още има хора. Всичко се вижда добре и е с реални очертания. Част от усещането, че съм се спасил. Без да си обяснявам точно от какво. Достатъчно ми е, че наоколо е светло. Пресичам улицата с намерение да разбера повече за чувството на страх и тревожно очакване. Мога значително по-внимателно да го огледам и да го анализирам. Още не съм го преодолял напълно.

         На отсрещния тротоар видях хлапе, което отдавна трябва да е вкъщи. Да спи. И да сънува приказки. Приближих и то, без да ме погледне, протегна свитата си шепичка. Пребърках си джобовете и събрах всичките си пари. Дадох му ги и го попитах:

         – Как се казваш?

         – Казвам се…

         – Не си ли знаеш името?

         – Знам го.

         Разроших му косата. Хлапето се смути от вниманието и парите в шепата. Не сме-еше да я затвори. Продължих да се усмихвам, за да го успокоя. Дори му намигнах при-ятелски.

         – Къде ще спиш тази нощ?

         – Ей там – посочи хлапето. – В онзи вход. С едни приятели.

         – Не ви ли е студено?

         – На последния етаж сме си направили леговище – каза то. – От вестници, два дюшека и една дълга черга.

         – Майка ти… – изрекох, без да искам.

         Детето продължи да ме гледа. Вече беше затворило юмручето си. Стиска здраво парите в протегнатата ръка. Не ги е скрило. Още се колебае няма ли да си ги поискам обратно.

         – Искаш ли да повървя с теб?

         – Може.

         – Страх ли те е от тъмното?

         – Понякога.

         Скоро хлапето изчезна в тъмния вход. Не благодари. Не се сбогува. Не се сети да си каже името.

1 Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.