Учителят в неговата роля на просветител е вече изкопаемо

Системата произвежда роби с липса на време и енергия за живот извън работата

Автор: Мая Дългъчева*

Малко за целодневното обучение и за социалните процеси ще кажа. Поводът е следната извадка:

„Всичко това е дребен щрих към един също много дълбок процес. Той тече като мъртво вълнение и поглъща незабелязано деца, родители, преподаватели, министерството дори – изчезващата образователна функция на школата и превръщането им наистина в забавачка. Нали постоянно чуваме как все повече малчугани триумфално са „обхванати целодневно”? Причината е същата – някой трябва да обгрижва децата физически. Дължи се на социални процеси.“

https://www.lentata.com/page_17426.html…

Точно социален е процесът и той е световен.
Системата произвежда роби – едни по-високо, други по-нископлатени – но всички с липса на време и енергия за живот извън работата. Икономическото робство е по-коварно, то не е явно и агресивно – маскирано е зад думи като успех, постижения, Малдиви, добра позиция и т.н. Всички са на въртележката – нямат време за домашно приготвена храна, нямат време за книга, нямат време за децата си… И училището е брънка от тази система.
Навсякъде училищата вече са или стават целодневни – именно с цел децата да бъдат продължително физически обгрижвани и активно анимирани, та родителите от своя страна да могат да стоят до късно на работа. (Неслучайно в Германия много работодатели привличат служители, изтъквайки в обявите си, че са familienfreundlich, дружелюбни към семейството – в повечето случаи това означава, че няма да те уволнят, ако решиш да имаш деца или че няма да те задължават да правиш редовно извънредни часове.)

Бях в едно училище тук две години, схемата е: сутрин уроци, следобед самоподготовка, накрая – клубове по интереси. Учителите трябваше да бъдат на разположение по цял ден:
– преподаване
– индивидуална работа с изоставащи, напреднали, мигранти и билингви
– проверки на тетрадки
– подготовка на следващи уроци
– родителски срещи (които тук са задължително И индивидуални най-малко два пъти годишно, освен общите 2 до 6 пъти годишно)
– бюрокрация от всякакъв вид и обем
– учителски съвети веднъж месечно, отделно ежеседмични съвещания на екипа
– подготовка на училищни празници
– плюс клубове по интереси

Всеки учител на ротационен принцип трябваше да води седмично поне две-три различни извънкласни дейности (които също изискват предварителна подготовка). Целта на това „вграждане“ е същата – родителите да могат да стоят на работа до късно и без прекъсване, докато училището „заглавиква“ децата им.
Извънкласните дейности струват прилично скъпо, ако човек си води детето платено извън училище, но учителите не получават нищо допълнително над официалната заплата за тях.
Реално това означава, че заплатата на учителя намалява.
Реално това означава, че отиваш в седем и половина на работа и до пет не можеш да си вдигнеш главата – интензивно общуване от всякакъв вид и повече от половината ден в непрестанен шум.
Реално това означава, че се прибираш вечер „сдъвкан и изплют“, не можеш да слушаш повече човешки гласове, нямаш сили за кино, ресторант, гости, социален живот въобще, най-лошото – нямаш никаква енергия за общуване с най-близките си. Работиш–ядеш–спиш–работиш: рОботиш.
На доста родители (които са на същия хал) основната им грижа е действително детето да е наглеждано и да си го приберат живо, здраво, нахранено, извеждано на чист въздух, забавлявано и готово за сън – всичко нататък е бонус. Изключение прави истеричната година в четвърти клас, когато децата биват сортирани и канализирани по успех.

Естествено, това влияе и върху имиджа на учителя, който бива виждан все повече като бавачка (освен че работата му непрестанно расте и се разширява за сметка на заплатата, а в доста училища лятната ваканция вече е принудителен неплатен отпуск за учителите.)
Естествено, това влияе и върху имиджа на училището, което се превръща в нещо средно между хотел за домашни любимци и парти-център, докато същинската му функция неусетно избледнява.

Много учители тук също са крайно демотивирани.
Или пък имат бърнаут, защото до последно са били мотивирани.
Макар че се отразява зле на заплащането им, все по-често гимназиални учители се преквалифицират в начални, началните пък в детски, където ритъмът е все още малко по-човешки. Казвам малко, тъй като и в тези степени се работи по осем часа на ден почти непрестанно пряко с деца.
Други просто се махат от учебните заведения и търсят нещо друго, все едно какво – въпреки квалификацията си. (Последният ми пример е от миналата година – моя колежка, гимназиален преподавател по немски и история, която беше по свое желание след преквалификация две години в начална степен, в крайна сметка напусна и излезе на борсата. Сега учи за кинезитерапевт и на 48 започва отначало. Питах я защо – каза, че непрестанно е преуморена, в депресия и ще се разболее сериозно, ако остане.)

Резултатът: преди няколко месеца поради липса на учители задължиха онези, които все още издържат и са останали в системата, да работят един час повече седмично – пак без промяна в заплатата. Да, имаше дебати, дебатите са хубаво нещо – изпускат парата.
Онези, които вземат решения обаче, не искат да чуят главното. И то е, както каза една учителка по радиото „Г-н министър, аз съм учител от 30 години и то е предимно, защото си обичам професията. За мен да работя един час повече безплатно не е проблемЪТ, ще ги даря тези пари на държавата. Проблемът е, че този час е отнет от моите собствени деца, от моето здраве, от моя живот! Потърсете друго решение!“

Ако някой ми каже, че един учител може да бъде истински ефективен осем часа на ден, значи никога не е работил сериозно. Тук въобще не иде реч за „обичта към децата“, „призванието на професията“ и други големи думи – иде реч за конкретни неща: колко енергия изисква тази работа, след кой час почваш да блокираш и какви са последиците здравословно и морално. Имам предвид – след колко време почваш да извеждаш напрежението навън, защото вътрешният ти склад е претъпкан? След колко време чертите ти се изопват, устните ти се свиват, очите ти угасват и ако си много овладян, си говориш сравнително тихо по улиците? След колко време почваш да крещиш? След колко точно време те хваща псориазис, „нерви“ или нещо по-лошо? След колко време почваш да „мааш гащи“ и да ходиш да отбиеш номера, за да ти се трупа стаж, та да можеш да се пенсионираш малко по-рано? Да гледаш на учителската пенсия като на спасение е един друг парадокс от този същия социален процес, но да – нещата при някои са на живот и смърт, съвсем буквално.

Учителят в неговата роля на просветител е вече изкопаемо от епохата на Възраждането.
Той е сведен до обслужващ персонал в световната фабрика за производство на стоки за консумация.
В тази световна фабрика децата не са капитал във възвишения смисъл: че в някое се крие Микеланджело, в друго – Айнщайн. Те са само минималната инвестиция, за да може фабриката да продължи да функционира, когато родителите им грохнат.
Минимална инвестиция е именно това: да натовариш учителя за същите пари с двойно повече задължения. Да го накараш, освен всичко останало, да „наглежда“ и да анимира до тъмно, когато си наясно, че няма как да е ефективен и това рефлектира върху подрастващата „жива работна сила“.
Минимална инвестиция е да превърнеш един учител в аниматор, а училището – в целодневен затворен комплекс от анимирани.
Това означава единствено, че на държавите не им пука – очевидно те икономисват от децата. И не, не става въпрос за липса на средства, става въпрос за приоритети.

Как това се отразява на децата, ще кажа друг път. Ако изобщо има нужда – те са пред очите ни. Ще спомена само, че съм виждала някои от малките да плачат от умора още на обед, да заспиват на килима във фоайето, да се преструват на болни, за да се обадиш на родителите им да излязат от работа и да си ги вземат. Осемчасовият престой, колкото и забавен да е, е нечовешко натоварване и за тях.

Една реална инвестиция в бъдещето би била: на учителя да се гледа като на просветител и вдъхновител, а това и да се изисква от него; работното му време да е не повече от пет учебни часа на ден пряко с ученици, а останалата част да е за самовъзстановяване; съпътстващите му задължения да не са ежедневни и да се заплащат като извънреден труд; следователно – заплатата му да е двойно и тройно по-висока; да има възможност да се пенсионира на 45 с достойна пенсия. И ако има желание – да продължи да работи с някаква втора професия, заложена в образованието му още в университета.

Една реална инвестиция в бъдещето би била: на майките да се дава възможност да работят на половин работен ден и да могат да си прибират децата следобед у дома. Като другата половина от деня им се зачита за трудов стаж, защото грижите за едно дете и възпитанието му СА труд.

Няма такова нещо, както казах – държавите пестят пари от децата и от майките, държавите пестят пари от учителите и от училището като институция. Което означава, че на държавите не са им нужни личности, не са им нужни дори психически здрави и балансирани хора, не са им нужни щастливи семейства, нужна им е единствено бъдеща работна сила.

Изборът за повечето днес е опрял до „Парите или живота!“ Преведено: роб или роб?
Роб на работата или роб на привидната свобода на мизерията?
Вероятно някои успяват да балансират и да имат едновременно свободно време и средства да му се наслаждават, но това не е мнозинството и определено не са учителите. Българските със сигурност не. За тях формулата най-често е по две: роби и на работата, и на мизерията. (да, да не можеш да изкараш месеца, ако не даваш частни уроци в почивните дни Е мизерия; да не можеш да си изучиш децата, без да вземеш заем или да продадеш имот Е мизерия, да събираш цяла година за две седмици на море Е мизерия, да се отдадеш на хобито си да преподаваш, понеже мъжът ти е в ИТ сектора примерно, е луксозна мизерия, да събираш отпадъци по кофите след пенсия или да се налага да работиш, докато умреш, е вече лъснала мизерия). В Германия не е много по-различно – директорката на първото ми работно място се разплака, като се пенсионира. Помислих, че е заради страхотното тържество, което й устроиха колегите. Тя ми каза, че я е страх, защото сега се налага да напусне жилището си от 30 квадрата в Мюнхен (респективно всичките си приятели, рода и социален живот) и да се премести в някое по-далечно село. По-близките също са със скъпи наеми. Говоря за директор с близо 40 години стаж на тази позиция.

Нямам представа в каква степен е навлязло целодневното обучение в България и ако е, как се осъществява. Нямам представа дали хората осъзнават процеса зад него изобщо. Това, което виждам тук, никак не е обнадеждаващо – на пръв поглед изглежда чудесно и полезно, но не е. То изцежда и разболява учителите, занулява и бездруго отънелите връзки между деца и родители, превръща училището в нещо различно, на което не му знам името. То е маскирано като жест на социална държава, но всъщност прикрива липсата на социална държава, защото една социална държава предполага грижа за хората на всички нива. А онова, което наблюдаваме, е единствено грижа да не прекъсва световният фабричен процес. Докато децата растат като бройлери в институции и се прибират само да спят вкъщи. Засега. Няма да се учудя, ако следващата стъпка са денонощни „училища“.

Това е. Позволих си да коментирам горния цитат, леко изваден от контекста, защото намирам, че е печално верен. Процесът, който тече, е световен.
Може би даже още не се и усеща съвсем в България.
Това „мъртво вълнение“ поглъща всички – за жалост и онези мили възрожденци с обич в сърцето и остатъчна вяра, че нещо могат да променят.
Дано поне вътрешно изживяват своето малко и лично Възраждане. Дано поради усилията им това малко Възраждане се случва в някоя класна стая или поне по време на някой учебен час.
Иначе не ми се мисли какво приижда – раждане без Възраждане. Страховит социален процес, направо потоп.

*Коментарът е публикуван със съгласието на авторката от нейната страница във фейсбук

Свързани публикации

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.