Употребата на страха в модерното общество

От Борис Иванов

През 2018 година британския политолог и историк Дейвид Рънсиман заявява, че краят и крахът на демократичната система на управление, както и конвенционалните прийоми за управление започват да се изместват под натиска на новите влияния в политиката. Това е донякъде спомогнато от изместването на класическите представи на всички нас за евентуалния край на системата в която живеем. Преди всичко, „пясъчния замък“ се крепи единствено и само върху доверието. Преосмислейки значителния напредък на цивилизацията досега и човешката заетост в последните 300 години в интензивен икономически модел и предприемачество много от нас започнаха да гледат отвъд хоризонта и да осъзнават, че от една страна цивилизациите са крехки системи и животът изграден от тях досега е плод на неправилното мислене, на форсирането на прогреса към изградените примитивни цености, а от друга, че всъщност системата, която едновременно и вдъхновява и разочарова, допринася неизбежно до еволюционен процес, където има изместване на фокуса на обществения живот. Чисто систематично ако се погледне, ерата на Студената Война може да се характеризира като „очакването на неочакваното“ и „консолидация срещу врага“, ерата на така наречения „нов свят“, казано по-точно – ерата на глобализацията и интеграцията се характеризира с привидното „равенство“ между различните категории в обществата и изграждането на идеята на „равен старт“, отхвърляне на враговете на прогреса. Тук обаче трябва да се акцентира най-вече върху въпроса „Кой е този враг?“ и къде може той да бъде открит.

Кой е този враг?

Както във всяко едно отношение отговорът никога не е толкова прост и лесен за обяснение. Затова трябва да се обърнем към цялостната картина и да започнем да конкретизираме. Политико-икономистът Бранко Миланович в своята критика към установения световен финансов ред посочва хроничните недостатъци на неравномерното разпределение на средствата в обществото. Чрез създаването на пропаст между богатите и бедните и задълбочаващата се динамика на именно това, често погрешно и аморално действие се създават предпоставки не само за радикализъм, но и маргинализиране на масите посредством техния финансов статут. Тук вече не става въпрос за социална норма, класа – според Марксистите или  каста, а става въпрос за пост нео-либерално робовладелчество. Критиката на Миланович към Международния Валутен Фонд и съвременните банкови системи и фондове за развитие преднамерено инвестират спечелените средства в обектите на лобизъм или се фокусират изцяло върху реконкистата на новите пазари и сблъсъците с конкурентите им, които са често свободни и независими финансови институции. Когато статутът на масите не позволява равномерното развитие и прогрес на обществото, започват „зависимостите“. Тук тази дума се употребява в контекста на обострената нужда от „социалните пакети“, кредити и всевъзможните инструменти за „интеграция“. На кратко – купуването на човешка собственост. Разбира се, този кръг придобива порочен характер, защото не само системата е затворена, но също така тя се нуждае от свеж приток на обществени прослойки, легитимизирали тази динамика. Понякога лозунгите на основоположниците на лявата идея от характера на „Изправете се и те ще паднат“ са изключително верни особено в смисъла на доверието. Все пак социалната, финансовата или политическата уязвимост предразполага масите към манипулация, но също така изкривяването на преценката за света и въвеждането на пръв поглед на новите „социални норми“ като толеранс и еднополовите бракове, изместващи елемента на „свободния избор“ създават една алтернативна истина за света – виртуална реалност, а при съприкосновение с грубата и нешлифована реалност предизвикват паника, несигурност и често водят или до радикализация и задълбочаване на тези процеси или водят до разпад в социалната йерархия.

Човешката свобода като обект на търговия

Първоначално, социалният контракт, според основоположниците му се базира не само на доверие, но и на „търговия“ на човешката свобода в замяна на достъп до институции и основни права, сигурност и условия. С времето този фокус се измества към хомогенизиране на тези права като демократични цености, артикулирани и употребявани в етикета на ораторите. По-големите виртуози дори успяват да разпалят пламъците на войната, базирайки точно тази динамика върху плоскостта на политическите и икономически амбиции. Не един диктатор или „демократично“ правителство са експлоатирали тази слаба точка в системата. Рънсиман заедно с Брайън Масуми излагат на показ интересния модел за провала на една система и изкуственото й продължаване чрез деспотични и отявлени опортюнистични ходове. Действително има много сериозна връзка между това, което се представя като невинен акт на „изненада“, „решителност за борба с..“ и това което се случва в реалния живот. Това разграничение едни биха определили като маргинализиране на двете реалности – тази отвън, на работа и сред останалите и тази, която е в къщи, където хората обикновено търсят закрила и отмора. Те са коренно подменени, защото се разминават в безумни пропорции. Човешката креативност бива обладана от принципите на консумацията, комплексите и животинското съревнование, което на фона на цялата картина е не просто жалко, а трагично маловажно. Информационните потоци претопяват всякакво желание за дистанциране и алтернативно, съзнателно решение, което е взето въз основата на собствени убеждения, а не толкова на релативно поведенчески инстинкти. Това се създава според някои критици умишлено с цел канализиране и интегриране на хората като масови консуматори в една обща финансова и психологическа рамка с основна цел по-лесен и централизиран контрол. Тук е важно да отбележим и ролята на реториката на страха. Тя се базира върху слабите места в хората, а често, както описахме горе, се базира върху предварително създала се уязвимост с цел по-лесен контрол и лесен досег върху съдителния център. На пръв поглед изглежда безобидно, но реториката на страха се базира върху контраста, който се прави между идеалният свят – обикновено този, които се изисква от държава и социум да се спазва и света където има промяна – там където активно се кове прогреса в духовен и естествен аспект. Самото говорене стартира винаги с даден проблем, който често не само се раздува, но и съзнателно се оформя информацията и нейното количество и достоверност, за да създаде у зрителя усещане не само за достоверност, но и за близост и загриженост от страна на разпространителя. Ролята на модерните медии ускорява този процес, като съкращава времето за убеждаване и времето за заемане на страна в зрителя. Допълнително „програмиране на информацията“ се показва в статистиките и негативните новини имащи за цел да бъдат тежкия дан на решението. В тази ситуация масите са податливи на легитимизиране на политически и държавни решения като често този процес става на подсъзнателно ниво, продиктувано според специфичния случай на самия индивид. Дали ще бъде за „Войната по пътищата“ или поредните „разкрития“ тук няма абсолютно никакво значение типа информация, която бива подавана, а има само и единствено значение каузалността и моралния ефект върху аудиторията. Основна закономерност е и снижаването на качеството на изразните средства, за да обхване не просто по-голяма част от социума, но и да подбужда примитивността и пре-ориентацията на приоритетите на индивидите.

Употребата на страха запазва контрола

За да може този контрол да бъде запазен ефективно методиките за влияние напоследък включват все по-честата употреба на страх. Това включва абсолютно всички методики за поставянето му в съзнанието на аудиторията, а именно чрез скъсяване на дистанцията между „врага“ и „жертвата“ чрез медийни, а често и чрез физически прийоми се създава разграничение и се гради тезата, за защитата и обявената своеобразна война на злото от доброто. Институционализира се масовата практика за градежа на личностен и идеологически култ в условията на все по-сложна политическа и икономическа обстановка, като по този начин се избягва не само отговорността, но и се пренасочва вниманието на обществото от належащите, сериозните проблеми към маловажните, а обемът от информация е не просто в чудовищни размери, но е и целеносечено създаден да бъде такъв с цел размиване на критичните граници в мисленето на аудиторията. Тук много от подръжниците на „свободата“ ще поддържат тезата за свободния избор и наложителността „човек да се образова и да се просветлява“, като донякъде са прави в повърхностно отношение. Отсъствието на стимула и условията това да се осъществява само от вътрешното желание за еволюция на личността, а не от налагането на социалните норми, „поставяни“ от радетелите на прогреса и разпространителите на модерната пропаганда, довежда до мисълта, че системата за приобщаване на хората е всъщност добре старата система на деспотизъм с много изявени примеси на своеобразна класова борба, но не по статут, а по прилежност на изпълнените задължения. Падението тук е именно неосъзнатото желание да се трупат срества – материални изражения на липсата на воля. Малко или много ние всички сме затънали до гуша в блатото на пост демократичните държави. Но защо пост демократични? Отговорът е много прост – няма нито една държава или правителство, което да отговаря на определението за демокрация, поне не на хартия, защото знаем, че ситуацията стои малко по-иначе в практиката. Ако се опитаме да разделим анализа на две то тук трябва да посочим, че тази динамика на душенето на народите си има катализатор и това е образователната система. Въвеждането на стандартизация в образованието и то по трансграничен модел и може би най-сериозното посегателство върху свободата на човека. Класическите демократи ще се опитат да продадат идеята, че всички имат достъп до образование и равен старт. По-голяма лъжа не може да срещнете, защото първо никои не се ражда равен, още от древността, второ материалното и политическото благополучие предразполага достъп до добро и безпрепятствено образование. Доста хора биха се замислили, че тук има нещо познато и ще бъдат съвсем прави в тази си преценка. Но тук не говорим само за наличието на просвета или не, тук подчертаваме и разрухата му или казано на политиески коректен език – адаптацията му към модерните предизвикателства. Какво ще рече адаптация? Много просто, преиначаването, размиването и откровените лъжи в учебниците по история и литература или отсъствието на централни и важни към прогреса на личността творци и събития. Завоалирането на историческите истини като първо бяха присъствие после съжителство, а от утре очаквам да е било на семейни начала или със сключен граждански брак за робовладелчество и дерибейство. Хвърлящите бомби от небето, не са искали да ни наранят, повярвайте, искали са просто да ни покажат, че не се кланяме на правилната страна или бог – общо взето значат вече едно и също за дребните играчи в хроничен недоимък и нагаждане според порива на … е, вятъра разбира се. При тази създала се ситуация  – оглупяването , свалянето на ценостите на ниско ниво, и привидната единност пред материалния бог и любовтта към фалша подхранват именно порочния кръг на страха и манипулацията. Във всеки случай, тук не се отхвърлят реалните опасности от живота / реалността, а се подчертава „пералнята“ и „пресата“ на социума, който несъзнателно е легитимизирал именно тези норми и ценностна система.

Образованието е жертва на политически акции

Образованието често става жертва на политически акции и сцена на големи обещания, които често биват забравяни, бавени или изобщо дори обръщани в ущърб на обществото. Общата тенденция, не само при нас, е че населението масово сваля нивото си на образование, като коректив за това отчасти са опростените изисквания в масовите учебни заведения, принудени от новите бюджетни политики и динамики да се превръщат от образователна институция в ловци на глави в опит да задържат още малко статуквото. Тук е важно да се отбележи, че именно чрез неработещата образователна система, обществото се превръща в лесен за контрол и манипулации субект, а просветлените биват или маргинализирани или принудени да оцеляват. Хроничното недофинансиране създава не само предпоставки за ерозия на интелектуалния фундамент на обществото, но създава възможности, много организации да стъпят и да „модернизират“ хората. Под предлога, че дават възможност на нови, млади таланти да се реализират, всеизвестно е, че това са единици – в най-добрия случай. Защо правото на достъп до образование трябва да бъде финансирано от желаещите просвета? Защо това изконно човешко право е обърнато на бизнес и печелбарство с ясно откроени политически цели. Но както често се случва, тези организации са не само проводници на международния образователен тероризъм, но също така са и защитници на новите цености, пропагандирани и налагани върху всички нас. По отношение на свободата на избор, да тя е изключително важен елемент, но новата пост-нео модерна доктрина те принуждава да бъдеш модерен и да не се опълчваш на течението, а ако е такъв случая то често се поставят етикети на расистка, джендъро-дебилистична основа и много често се извиват ръце до чупене в полза на подкрепата на новите фалшификатори на реалността. Апатията и приемствеността на масите отново легитимизира насилието и контрола над тях, а това се случва благодарение на пропастта в стойността на информацията, записвана върху „новите“ носители. Подмяната на историята, морала и отношенията помежду младите индивиди предвещава общо социална катастрофа, но в случай, че тя бъде избегната, то бъдешето едва ли вещае нещо по-добро от текущата ситуация. Очертава се един порочен кръг, кратко описан по следния начин – липсата на образование води до трудно обратими последици в масите, тяхното програмиране става прогресивно по-лесно и достъпно за всички търсещи контрола, недофинансирането загатва, че средствата да се подържат тези интитуции не са достатъчни, затова по-добре да бъдат унищожени или приватизирани под каквато и да е форма, привържениците на новото и прогресивното форсират абсолютно всички средства за въвеждането на новия световен ред в образованието и новата норма – страхът и оковите на душата/мозъкът. Всичко това води до рационализиран контрол и опростена пропаганда – с други думи ново институционализирано робство вив финансов, образователен и личет план.

Манифестация на заплахите за установения ред, обикновено са личностите, които представляват или директна заплаха и конкуренция или създават условия обществото да прогледне през мъглата на демокрацията. Актът за изграждане на реторика по даден проблем и неговото представяне като заплаха и създаването му на образ на злото, вредата се нарича секюритизация. Подобен акт е един от най-често използваните подходи не само от политическата каста да се разграничава от нарочената жертва, но и удобен инструмент за „замазване на положението“. Според някои западни критици на системата, демократичния модел е рухнал още през 70те години, а системата тук е алтернатива на тоталитарното управление и дуализма на държавата от епохата на Студената война. Любопитното тук, на което трябва да се обърне внимание, е че тази дуалистичност първо никога не е напускала практиките, второ „западните демокрации“ се нуждаят от постоянен враг и постоянна заплаха за да легитимизират своето съществуване и недъзи. Познато нали?

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.