Три стихотворения от Татяна Явашева

Есента е най-цветният сезон. Изобилие от багри, от светлина, от мрачина, бърза смяна на настроенията… Време да прибереш плодовете или времето да си ги прибере. Преди нея има други сезони, които са си свършили работата, но тя е тази, която се разплаща. Усещане за тъга, за раздяла, за равносметка и сбогуване – такова неопределено чувство стяга тялото, а под тази желязна прегръдка надават вик пластове от преживявания.

Вече живеем, без да забелязваме сезоните. Не забелязваме кога се разлистват кестените, кога цъфтят, кога подаряват резултата от своя труд, кога дърветата обявяват парад на голотата…

Тази есен съживи чувства и преживявания, които дремят нейде в мен. А може и извън мен – та кой е разгадал тайнството на съхранение на информацията… И ето, аз се питам какво е меланхолията, есента защо е, каква е същината на нещата. Няма еднозначен отговор, но аз намирам някакво свое обяснение. Нали все пак поезията дълбае там, където друг не вижда смисъл да се рови. И по начин, който само тя го умее.

Отплата

Меланхолията е отплата.

Времето мълчи,

когато диша тишината.

Меланхолията свързва

настоящето с безкрая

и ни пречи да отрежем

нишката на края.

Щом напред и все напред вървя,

дълъг шлейф оставя мисълта.

Всичко нейде в мен се утаява

и така животът още продължава.

Меланхолията в спомена копае

и за случващото се навън нехае.

Тя затваря клепките на сетивата,

там дълбае свределът на самотата.

Меланхолията е отплата

за диханието ни тук, на земята.

Кодът на есента

Вървя напред, напред вървя в гората.

Покрито всичко е, покрито със позлата.

А в полога дълбок на есента

уморена дреме жълта тишина.

Стъпвам тихо, всичко е омайно.

Кода търся на трайно и нетрайно.

Кой ли тук, кой отвъд държи го и

това тайнство можеш ли откри го?

Вървя и изучавам този шифър на нещата,

но един умел крадец задигнал ми листата.

А аз вървя напред и все напред вървя,

в косите ми започва да блести снега.

Сърцевина

Започвам да се вглеждам във нещата.

Във тях аз търся да открия същината.

Но тя е хлъзгава, разлива я всемира

и всеки нещичко от нея там намира.

Аз искам да поникна в същината,

но тя не ни допуска в глъбината.

Във храстите щурче едно припява:

Ей я, – казва, – стъпиш ли тъдява.

И мракът се обажда: Тук е същината!

Но нищичко не виждам в тъмнината.

Разбирам – същината се е скрила,

така тя пази свойта дръзка сила.