Тринайсет: Стихотворения от Силвия Недкова

Сняг

Бог си тръгна, покрил 

със износено бяло хасе

всичко

в старата своя къща.

Някой ден ще се върне, 

преситен от новости

и от път уморен.

Ще отвори небето като скърцащ прозорец.

Във нахлулата светлина

ще ме види,

превита във сенките.

Ще присвие очи

и ще каже

тихичко:
махай се.

***

Този свят, тази стара и куца метафора, се разпадна на огледала.

Разпиляха се всички бунтовни пространства, качени на пет колела.

И се връщат внезапно при блудни родители непорочните синове.

Пияни крещят “Нека бъде” на Бийтълс професионалните богове.

Пак драскат кокетно в небето със нокти безкрили човешки сърца.

Проскърцват предателски райските порти. Душите излизат на свобода.

Домът

И ето, съборих стените
и покрива сринах,
и под нозете си нямам опора.
Все още е дом,
просто махнах ъглите, праха и тревогата.
Аз ставам, нахлузвам пантофите,
мия си зъбите,
и сипе се дъжд върху
строшената чаша спасение.
Заспивам след двеста звезди преброени,
които прескачат огради,
проблесват във бяло, готови за стригане.
И хората влизат,
минават през мен, през дома ми,
през кухнята, спалнята, банята, нищото.
Валят през прозорците несъществуващи,
излитат през покрива, дето го няма.
Големи и тромави хора,
които си имат стени, керемиди, килими
и затова не разбират –
минават през чуждия дом,
през небето,
през мене.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.