Тринайсет: Стихотворения от Мариана Кирова

Просъници

Изпращах щъркели.

Спокойно съзерцаваха света

от покрив със червени керемиди.

Бе тихо – в лунна пустота

не знаеха, че някой ще ги види.

Аз дълго гледах – гледах полускрито,

сбогуването бяло по оранжа.

А беше есен – на сено и жито,

и аз поисках думи да им кажа

на тръгване… Но някой ме повика

настойчиво и строго: „Долу! Долу!“

Трептяха светли думи във очите ми –

недоизречени.  И щъркелите отлетяха голи!

Дъбът

В гора от бряст изсъхнал,

в поле от черни угари,

съзирам дъб възкръснал.

Но как? Измама друга ли?

И плисна дъжд от камък,

от грях по-черен дъжд.

Дъбът лумти във пламък!

Защо ли изведнъж

от мълния отсечен,

от буря покосен,

той срути се обречен…

Ала огря пред мен!

Гостенка

Събличам нощем грижите – доспехи,

раздвижвам аз изтръпнали криле.

И литвам над квартали оглушели,

Пробуждам плахи звуци онемели…

И кацам аз на твойте рамене.

Не му заключвай – трябва да си тръгна!

Летях дотук сред хорските беди…

Аз твойта мъка идвам да изтръгна,

нечакана – в света ти да осъмна,

в ръцете – с хляб, в косите – със звезди!

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.