Тихият огън

Татяна Явашева

Времето ни пече на своя тих огън. Отвън и отвътре. Сменя кода на душевните ни двери. И външните ни контури не оставя на мира.  Сега се проектират хора с друга кройка и с други емоции. Но то е, каквото е… Уча се да приемам всичко, което не мога да променя, и се старая да задържа поне още за миг това, което няма как да се съхрани.

Промяната и нейната работа

Пролетта вълшебства навън.

И вътре нещо става, чувам

как молците прояждат

остатъци от старите ни мисли.

Те си знаят работата

и ние си вършим нашата:

Свихме далекогледите.

Скъсихме разстоянията.

Отменихме разточителството

и битът ни съвсем се сви.

Настана безвремие, в което

тревата расте бързо, както

и предчувствието, че

никнат нови семена.

Принтове с хилави усмивки

поддържат настроението.

Денят преди вчера беше отдавна.

Утре привидно ще е като днес.

Промяната си знае работата.

Превъртам

В прегръдката на четири стени

превъртам минали неща.

Плановете си превъртам.

Превъртам стари филми и

нови кадри превъртам.

Превъртам очакванията.

Мислите си превъртам.

И аз нещо превъртам…

Но не чак толкова.

Ехо стая

Чувам гласа си.

Говори ми от съседната стая.

От вчера ми говори.

И от утре се обажда.

Чак от бъдещето се смее.

И ми казва да си

налягам парцалите или

да си вдигам гълъбите.

Аз му отвръщам

да си обира крушите.

Сега и аз му се смея.

Смеем се дълго,

чак до сълзи.

Преди да разберем дали

да се смеем, или да плачем.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.