Суета, суета

От Владо Трифонов

Вестта за смъртта на Христо Белчев се разнесе мигновено.

Младият министър на финансите, един от най-интелигентните и образовани хора в правителството на Стефан Стамболов, беше убит в центъра на София. Тези, които го познаваха, както и онези, които само бяха чували за него, останаха потресени.

Според едни убийството било извършено по погрешка – истинската мишена била Стефан Стамболов. Други казваха, че се е намесила дългата ръка на Фердинанд. Всички знаеха, че той обожава жената на Христо – младата красавица Мара Белчева – и прави отчаяни опити да я вкара в леглото си. С ликвидирането на нейния съпруг пътят към Мара щеше да бъде разчистен и вече нищо не можеше да попречи на бисексуалния австрийски немирник да я има.

Все пак надделяваше мнението, че целта на убийците, четирима на брой според свидетели, била именно министър-председателят. Очевидци на станалото твърдяха, че след като Стамболов успял да се изплъзне от преследвачите си, предназначеният за него куршум намерил Христо.  „Да е гледал с кого дружи”, злорадстваха завистници.

Днес, 27 март 1912, се навършваха 21 години от трагичния му край.

В кафене „България”, сборно място на част от софийската интелигенция, в голямата ъглова зала с прозорци към двете улици, седяха заклетият русофил Вазов и русофобът Стоян Михайловски, пиеха филтрирано кафе с ликьор и разговаряха.

– Отиде си без време. Можеше да си пише стиховете и трудовете по финанси, да се радва на хубавата булка и да си гледа кефа – каза Вазов, сръбна от кафето и избърса с кърпичка мустаците си. – Стамболов го подведе. Каза му, че поет къща не храни, даде му власт и той поддаде.

– Даде му власт, щото го видя, че е кадърен. Че е великодушен и работлив. На България й трябват кадърни хора и работливи, не простаци и лентяи.

– Властта рано или късно си отмъщава – отсъди Вазов.

– Още ми е пред очите, макар толкоз време да мина. Ние с него сме почти набори. Аз съм с една година по-голям – каза Михайловски и отпи от ликьора с примижали очи. 

– Той и Мара, и двамата красиви, снажни, като тръгнеха по улицата, да ги гледаш и да им се радваш. Не му трябваше на Христо да става министър.

– Искаше да помогне на тази клета държава с французките си знания, с немските си знания, за да излезе тя най-сетне от простотията и немотията. А не да я лашкат руснаците.

– Че да я лашка Западът ли?

– По-добре Западът да я лашка, щото неговото лашкане барем е по-културно.

– Кое му е културното? Ей го Фердинанд, идва от Запада, не от Изтока, но как се държи той с нас? Нарича ни потурковци. Прости, мръсни и потни. Защо ни нарича така? – защото ни презира. Културно ли е да ни презира? Възпитано ли е да ни презира? Нали е благородник!

– И сред благородниците има сбъркани, Вазове.  Лично аз не го обичам и нищо не съм му спестил.  Каквото ми е било на душата, съм му го казвал. Прост кавалерист, поручик в австроунгарската армия, а самочувствието му като на маршал.

 – Прост, ама я му виж имената: Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария фон Захен, принц Сакс-Кобург-Готски и кой знае още колко има нататък, дето ние с теб не ги знаем. А моите само две – Иван Вазов. Твоите – също две: Стоян Михайловски.

– Две, две, но цяла България ги тачи. И нашите песни все ще се четат, а неговите няма кой да ги напише.

– Завършил бил военна академия във Виена.

– Туй не му пречи да е прост. Ако беше умен, нямаше да дойде да ни управлява.

– Него ако питаш, ще каже, че е дошъл да ни направи европейци, маниери да ни покаже, на култура да ни научи….

– Мен ако питаш, ще кажа, че дойде, защото му беше омръзнало да гони шантонерките по виенските барове. Прищяха му се от нашите шантонерки. Екзотика му се прищя. Сочни балканки с големи нянки, не някакви австрийски кльощи.

– Човекът, Михайловски, иска Велика България на Бяло, Черно и Адриатическо море. Някога сме били най-силната държава в Източна Европа, меракът му е пак да ни направи такива.

– Били сме Велика България, когато сме имали владетели като Симеон Велики. Образовани личности. Хора с морал. Защото моралът и грамотността дават сила. А сега си търсим владетели по кафенетата и казината.

– Всички го зяпат, кланят му се, значи го харесват. 

– Зяпат ордените му и финтифлюшките, дето се е накичил с тях като годéн циганин?

– Стамболов е виновен. Тръгна да обикаля като гламав из Европа, началник да ни търси. Намери го най-накрая! Роднина бил на австрийския, на френския, че и английския двор. И какво като им е роднина? На всичкото отгоре без съгласието на Русия.

– Че каква ни е Русия да й искаме съгласието? Ние малки ли сме сами да решаваме кой да ни управлява?

– Малки сме. Затова трябва да сме с Русия, да ни пази и да ни защитава.

– И да ни краде, и да ни обира.

– На нас руснаците са ни братя, Михайловски. Една кръв сме – славянска. Хем си разбираме приказката, хем и нравите ни са същи. А на Фердинанд какво му разбираш – нищо.

– Тъй и тъй си подлагаме задника, по-добре да го подложим на човек, дето го знаят в Европа и има вземане-даване с крале и кралици. Както ти казах, лично аз не го обичам, но трябва да сме благодарни на Стамболов, че ни го доведе, за да имаме днес нови пътища и армия с образовани офицери. А не с неуки диваци.

– Образовани офицери имаме благодарение на Русия. А Стамболов беше диктатор, спеше с жените на министрите си и не обичаше братушките – погледна го с укор Вазов.

– За какво да ги обича, Вазове? Затуй че ни имат за тяхна собственост? Ама ние не сме им собственост. Пък и на България й трябват управници от сой.

– От сой като австрийския мъжолюб?

– По-добре ли щеше да е руски мъжолюб? Този барем е изискан, знае езици и има обноски.

–  Да беше научил български, той и туй не направи. Ама защо му е на Фердинанд да учи български? Каква му е България на него, че да учи езика й? Дойна крава му е, ето каква. За да доиш една крава не ти трябва да й знаеш езика.

– Все пак иска да сме свободни и независими.

– Иска на думи. Мераците са му други. Стамболов поне като Батенберг някого да беше намерил. Батенберг беше свестен и направи много за България. Като своя я имаше, затуй искаше тук да го погребат.

– Ти не застана ли по едно време срещу него? Или ме лъже паметта?

– Срещу Батенберг ли? Застанах срещу него, че суспендира Търновската конституция. Но аз не съм сляп да не виждам какъв човек е. Уважавах го заради храбростта и затова, че милееше за страната. Подписа Съединението и ни обедини. Без него сега можеше да ни няма. И беше скромен, макар и от знатна фамилия. И не прилягваше с жените на военноначалниците си като Фердинанд.

– Фердинанд не прилягва с тях насила, Вазове. Те му се предлагат и той се възползва.

– Е, питам те, бива ли такъв похотливец да ни управлява? Бива ли да ставаме за резил на света? Не стига че и без това достатъчно сме се орезилили.

– На негово място и аз ще се възползвам.

– Ти си поет, Михайловски! Имаш почтена съпруга. Не ти се полага да спиш с други жени.

– Че аз като съм поет, да не съм евнух! Поетите нямаме ли право на живот? – тропна с длан Михайловски по масата.

– Не тропай, хората ни гледат.

– Извинявай, туй е от неврастенията. Всички, дето се имаме за писатали, сме болни от неврастения. Толкоз неврастеници писатели в толкоз малка държавица, не е за вярване! Само ти май си се отървал. Затова теб народът те тачи, че не си луд като другите.

– Неврастеници сте, понеже много философствате. Все искате от живота нещо, дето той не може да ви го даде. И се изнервяте. Спрете да философствате, спрете все да искате и ще оздравеете. Щом Вазов ви го казва, имайте му вяра! Аз криви съвети не давам.

– Затова сме те нарекли ние „патриарх”. Иван Вазов – патриархът.

– Теб пък сме те нарекли „чепат”. Стоян Михайловски – чепатият. И колкото повече остаряваш, толкоз по-чепат ставаш.

– Чепат, но кадърен. Кадърните поети са чепати. И ходят по жени, щом се налага.

– От поетите народът трябва да се учи на  свяст и благочестие, а не на изневери – почти издекламира Вазов.

– Ти също си поет, ама си полягваш с чуждото, нéли е така?

– При мен е друга работата. Аз с жена ми де факто съм се разделил. Ще го направя и де юре, щом църквата разреши.  

– То, ако трябва да съм честен, и аз с моята Райна много не меля брашно. Нервира ме моята Райна, все няма угодия.

– Райна е добра жена. Чудя се, че още те търпи. Само беля и страдание й носиш – не го заслужава. Как е госпожа французойката? Добре ли ти е да спиш с нея?

– За Маргарита Лабром ли питаш? Нека ти кажа нещо – Маргарита е жената на моя живот. Ти твоята Атина Болярска я изгони, че много била рецитирала, свирила на пиано, пеела, смеела се много и танцувала пред хората. Е, госпожа Лабром също свири на пиано, също пее и танцува, и на мен това ми харесва. Съжалявам, че още не съм я запознал с Пенчо и Мара, те щяха да я оценят.

– Щом Маргарита е жената на твоя живот, Райна каква ти е?

– Райна е друго. Райна е съпругата ми. Нея аз я обичам със сърцето си и с душата.

– Туй много не го разбрах. 

– Не го разбра, Вазове, защото е фина материя, тънка материя, а ти си по дебелите романи и по епопеите. Още кафе и ликьор? Аз черпя.

– Щом черпиш.

Сякаш разбрала за намеренията им, до масата вече стоеше сервитьорката, дребничка виенчанка с тънки като чертички устни, стиснати в любезна усмивка.

Кафетата с ликьора бяха поднесени, двамата събеседници отсръбнаха почти едновременно и разговорът им продължи със същото удоволствие, с което беше започнал.  

– Да се върнем на жена ми, дето я изгоних. Аз, драги Михайловски, макар да съм демократ, съм и аристократ. Обичам аристократичното, стига то да не е натруфено и церемониално. Обичам изящните неща – изисканото и стилното обичам. Без излишества. Тази изисканост у Атина я няма.

– Но пък много добре рецитира. Слушал съм я – с правилните му интонации, с чувството му, с меката му патетика и никъде не запъва.

– Знам , че не запъва. Рецитирала ми е Пушкин като се запознах с нея, и „Караджата” ми е рецитирала, и други мои неща беше научила, само и само да ми влезе под кожата.

– Сватбата ви беше станала събитие. Голяма тупурдия, сякаш цар се женеше. Помня, че ти правеше бая опити булка да си намериш и все не си намираше. Доктор Кръстев ли не помагаше, кой ли не, че и аз барабар съм помагал да те задомим.

– Е, хубаво ме задомихте. 

– Не те бях виждал такъв доволен дотогаз. И баба Съба, майка ти, изглеждаше да е доволна.

– И майка ми, и аз бяхме доволни, че не подозирахме какво чудо е влязло в къщата ни.

– Колко народ се възрадвахме! Рекохме, най-сетне старият ерген се сдоби с другарка.

– Сдобих се, и то с каква другарка само! Разпусната и цапната в устата. Самонадеяна и вироглава. Не прояви достатъчно уважение към творчеството ми и не оцени какъв човек я беше избрал за съпруга.

– Ти ли избра нея или тя избра теб?

– Разумява се, че аз избрах нея! Показаха ми я веднъж през прозореца, огледах я, стори ми се хубава, добре облечена… После взе да рецитира „Караджата” и си казах: ето, това е жената за мен! Как да съм знаел, че не е това.

– Веднъж с нея се видяхме на улицата, разприказвахме се и от дума на дума ми се оплака, че не сте й давали да прави в къщата нищо без позволение на майка ти.          

– Защо на тебе ще се оплаква бе, джанъм? Защо не се е оплакала на мен? Да се оплаква на чужди хора за наши си работи!

– Имала е нужда да сподели с някого, някой да я разбере.

– Защо точно ти трябва да я разбираш? Тя си има мъж, с него да си споделя, той да я разбира, не чуждите пергиши.

– Моля да не обиждаш! Видяла е в мен близък човек. Понякога чуждите са по-близки от близките.

– Прощавай, но така не се прави в почтените семейства. Тя трябваше да знае, че влиза в почтено семейство.

– Може да се страхува от теб. Чух, че си я изкарал да е луда; ненормална си я изкарал. Така ли е?

Вазов сякаш не чу въпроса на Михайловски.

– От мен се страхува, а от теб не се страхува. Аз плашилище ли съм някакво, змей ли съм?

– В нейните очи може да си станал.

– И тоя неин мерак да е непрекъснато пред хората, всички да я гледат и да й се възхищават. Сякаш на тоя свят няма други като нея, сякаш тя е центъра на вселената. Една манджа не може да сготви, но да се криви пред хората я бива.

– Сигурно майка ти не е искала чужди хора да й се пречкат в кухнята.

– Майка ми… – Вазов се замисли и взе да приглажда мустаците си. – Работата е там, че още от началото майка ми не я хареса. Предупреждаваше ме да внимавам. Ако я бях послушал, сега нямаше да ме тормози една несъблюдателна жена. 

– Атина е от сой, баща – устабашия, вуйчо – митрополит, тя с хубава снага, взорът й мечтателен, пее добре и на пиано знае да свири. Какво повече да искаш, Вазове?  Ама ти не – с Евгения Марс се повлече.

– Евгения също е от сой, майка й е първата учителка в Орхание, баща й е прочут търговец, бил е помощник-кмет на София, почитан човек, сериозен.  А гласът й на Евгения, ооо! – къде по-красив е от Атининия. И на пиано свири фамозно, и езици, френски, руски… – прекъсна го Вазов, който иначе се славеше с умението търпеливо да изслушва събеседниците и да не бърза да говори. – Знае Толстой, знае Юго, Мопасан… И рецитира, и стихове пише, и обноските й са обноски, истинска аристократка. Всичко, което Атина го няма, Евгения го има в излишество. И не съм се повлякъл, да ти е ясно.

– Вие с нея спите ли заедно?

– С Атина ли?

– С Евгения.

– С Атина не спим заедно.

– Сигурно още те обича, затова не иска да се разведе.

– Евгения ли?

– Не, Атина.

– Тя обича името ми, че навред го тачат. Славата ми обича, мястото ми в обществото и писателските ми хонорари. Нищо че не са пари на богаташ, пак са си пари. 

– Разправят същото и за Евгения, че е с теб заради парите и славата ти.

– Нека да разправят. Аз единствен знам защо тя е с мен и аз защо съм с нея.

– Чудно ми е, толкоз голяма разликата в годините – как се спогаждате?

– Разлика в годините, еднаквост в душите.

– Изглежда да те е омаяла.

– Защото е омайница. Красива омайница, с бърз ум. Щастлив съм, че мога да й помагам.  

– Мъжът й как гледа на това? Тя му е съпруга, а той ти е близък другар. Имаш ли тръпка на завоевател? Да отнемеш булката на другар си е цяло завоевание – нéли е така? Тръпка си е да отнемеш чуждото!

– Ти, Михайловски, имаш повече опит в отнемането на чужди булки. Аз не отнемам чуждото, аз давам. А мъжът й е наясно, че Вазов никога няма да злоупотреби с доверието му. Той знае, че Вазов няма да премине границата.

– Хайде бе! Преминал си я ти, Вазове, границата отдавна. Нали виждам как я гледаш всяка сряда на сбирките у тях. Като бучка масло се разтапяш.

– А ти спри да виждаш мен, себе си гледай.

– Но си прав, че умът й е бърз. Не знам за кое да те уважавам повече – че написа „Под игото” или че успя да я съблазниш.

– Никого не съм съблазнявал. Аз съм неин добър наставник, а Евгения е моя добра приятелка и прилежна ученичка. Искам да я науча на нещата, дето ги умея и ще са й от полза. Толкоз. Искам тя да стане първа дама на българската поезия, хората да я четат, да й се радват и да не могат да й се наситят.

– Вярно ли е, че й пишеш нещата.

– Аз да й пиша нещата?!

– Тъй се чува.

– Евгения е достатъчно схватлива, достатъчно е надарена тя от Господ, за да си пише нещата сама. Вазов може само да я напътства и да й дава мнение.  

– Говорят, че я пробутваш в средите. А уж си против ходатайствата.

– Да представиш един способен човек пред други не е ходатайство, нито е пробутване, а радост. Когато излезе от печат първата й книга, бях най-щастливият човек. По-щастлив от нея бях.

– Вазове, ти май си влюбен в тая жена – подкачи го Михайловски.

– Влюбен съм в живота, а за мен Евгения е живот.

– Само толкоз?

– Влюбен съм в нейната чудна душа.

– А в кълките й не си ли влюбен?

– Кълки…! Ама че изрази на поет! Евгения е моята магия, Михайловски. Намери си и ти такава, и престани да завиждаш.

– Имам две.

– Тогаз мирясай.

– Сякаш слушам Пенча ти Славейков. Аз и на него съм казвал, че не му завиждам за Мара Белчева, а тъкмо обратното – че се радвам дето има жена като нея до себе си. Родена поетеса! Мисъл, енергия, музика…! Стиховете й идват отвътре, дълбоки и прочувствени. Можел си да напишеш няколко добри думи за поезията й.

– За нейната поезия нека пише Славейков. Но както гледам, досега нищо не е написал, само себе си хвали. Той това най-добре го може – себе си да хвали. И другарчетата си от „Мисъл”, онези вундеркиндчета, за които народолюбието и саможертвата са празни думи, отживели времето си безсмислици. И аз – една от тия безсмислици: старомодно подстриган и причесан традиционалист, тромав и надут като всякой простак. Тъй ме нарече Славейков – „простак”. Вазов – тромав и надут „простак”, а той, Славейков – духовен аристократ. Вазов – безчувствен еснаф, груба и недодялана антика, дето ни от блянове разбира, ни от духовност, а Славейков – деликатна кула от слонова кост, дето само избранници могат да я посещават. 

Обикновено пестелив на приказки и снизходителен към критиците си, този път Вазов редеше думите без да спира, пред удивения поглед на Михайловски.

Пенчо Славейков бил кралят на младите. А аз какъв съм? Аз не съм ли крал? Не, аз съм бил драскач, който плескал каквото му дойде на уста. Да съм си ходел вече, защото времето ми било свършило. Изпял съм си бил песента. Да идва той, че е нов-новеничък. Той бил развитието, аз съм бил регресът. Той е начетеният, аз – изоставащият. 

Само мен не ме е изкарвал, че съм някакъв – успя да се включи Михайловски. …

(откъс)

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.