Ст.н.с. Пенко и професорът

От Владо Трифонов*

Старши научният сътрудник ІІ степен Пенко П. беше трудолюбив и скромен човек на средна възраст, с двама сина в прогимназията и съпруга – учителка по литература. Към семейството се числеше и един кривоглед пекинез, подарък от техни приятели. Децата настояваха за нещо по-истинско, като кралски дог например или поне немска овчарка, но баща им, който иначе гледаше да им угоди с каквото може, решително се възпротиви. Толкова решително, че се задави и гласът му премина във фалцет:

– И на мен ми се искат много неща, например с майка ви да се разхождаме с платноход напред-назад като министри от управляваща коалиция, ама няма!

Двете момчета се спогледаха,  развеселени от идеята да видят родителите си като двама министри от управляваща коалиция, покатерени на платноход, но баща им ги забеляза:

– Какво, по-глупав ли съм от тях, че да не мога да си го позволя? Кажете, питам ви! – фалцетът му съвсем изтъня и те го погледнаха тревожно.

– Кажете, де! – настояваше той и се взираше в очите ту на единия, ту на другия.

– Не си по-глупав – осмели се по-големият. 

– Не бе, тате, не си по-глупав. Даже си по-умен – престраши се и по-малкият.

– Така е – съгласи се старши научният сътрудник, вече успокоен, след което ги погали по главите. – Тия кучета, дето ги искате, ядат много, ще ви изядат и ушите, а ушите са важни, за да ме чувате какво ви говоря.   

Вечерта дълго не можа да заспи. Въртеше се в леглото и един въпрос не му даваше мира: някакъв глупак ли е той, че да не може да осигури на децата си едно свястно куче, а на съпругата си пътешествие с платноход?  Някакъв тъпак ли е, който да не може на две магарета слама да раздели?  Не, разбира се. Ако беше тъпак щеше ли да бъде старши научен сътрудник ІІ степен? Но пък от друга страна защо не е старши научен сътрудник І степен? И желание има, и знания, и амбиция, а все нещо не се получава.  

Спомни си един свой състудент, негов връстник, който успя да стане професор, напоследък дори го гласяха за академик. Беше от посредствените и се стараеше да компенсира този свой проблем като изяждаше огромни количества моркови. Обясняваше, че стимулирали мисленето и ги консумираше денонощно. Естествено че от хрупането на моркови изобщо не поумня, само дето кожата му почервеня като на ирокез и косата му придоби оранжев отенък. Което привлече вниманието на най-личното момиче от випуска – Камелия, самата тя с вносна червена перука на главата, подарък от баща й. Той беше държавен служител с висок ранг и момчетата се надпреварваха да я ухажват, но тя си хареса „индианеца”, после двамата се взеха и научната му кариера литна към към върха.

„Значи излиза, че ти трябва една боядисана патка с важен баща и никой не те пита умен ли си, глупав ли си. Така ли? Това ли било…?” – говореше полугласно на себе си старши научният сътрудник ІІ степен и дъвчеше възглавницата в безсилен гняв.

Погледна жена си, която кротко похъркваше до него – представи си я с червена перука в кревата, опита да види и себе си до нея как хрупа моркови и кожата му става морковеночервена, но не понесе гледката, стана от леглото, обу обувките си на босо и излезе да подиша.  

Вървеше и умуваше как ще я кара занапред. Можеше да направи някакво научно откритие да речем, което да втрещи световната общественост и да го предложат за нобелова награда. Грабнеше ли я веднъж, щеше да има достатъчно пари за едно истинско куче и платноход. Беше на възраст подходяща за нобелов лауреат, жена му ще напише речта, а той ще я прочете с чувство пред достопочтеното жури.

После се сети, че няма никакви свои хора в Нобеловия комитет и посърна. Знаеше, че и в Швеция, дето е Швеция, само един гол ум не е достатъчен и трябва да имаш някого зад гърба, който да каже на останалите: вижте, този човек много го бива и заслужава наградата, затова дайте да му я дадем.

Мъжът изникна внезапно от тъмнината – едва не си блъснаха главите една в друга.

– Пенко, ти ли си бе, брат? Ще се изтрепем в тая тъмница! Позна ли ме, твоят състудент, на Камелия мъжът й, професорът… Леле, откога не сме се виждали! Тук някъде ли живееш? Аз също, брат. 

”Брат.., откога му станах брат на тоя?” – помисли си старши научният сътрудник, разпознавайки състудента си от випуск 1990.

– И ти ли като мен не можеш да спиш? – не спираше професорът. –  Да ти кажа, откакто съм се прибрал загубих и сън, и апетит, от часовите разлики ли е, не знам, то и в чужбина да си не е лесна работа, сега вече съм тук, ами ти как си, да пийнем по нещо, има тук едно барче, аз черпя.

 – Не, не, не съм за пред хора, обул съм си обувките на босо… – опита да се измъкне Пенко, но другият настояваше.

– Аз пък отдолу съм по пижама, брат, и хич не ми пука.

„Брат…, какво ми се лигави тоя?” – отново си помисли Пенко, но реши да не упорства и прие поканата.

Докато вървяха професорът не спираше да говори.

– Слушай, знам, че навремето ме мислехте за тъп и посредствен, така ли беше? – побутна го той закачливо.

– Не, не… – неубедително отрече Пенко.

– Сигурно си се питал, как тоя тъпанар стана професор? Питал си се, нали? – побутна го той отново. – Ще ти кажа, много е просто: в държава като нашата посредствените стават професори, а кадърните им носят палтата. Тъй е било досега, тъй ще бъде и занапред – разсмя се високо професорът и здраво го стисна за лакътя. – Сега ме готвят за академик – продължи да се смее и да го стиска за лакътя.

– Чух – каза старши научният сътрудник. – Честито.

– Да ти се връща – каза професорът. – Макар че няма как да ти се върне. Мен ако питаш, не ти и трябва. Само страдание и неблагодарност. Страдание и неблагодарност – повтори той и гласът му стана рязък. – Като почнеш от тия черни неблагодарници студентите, та стигнеш до най-близките ти хора.

– Как е жена ти? – използва случая научният сътрудник да попита.

– Камелия ли? Разправя, че е много добре, но аз не й вярвам. Разведохме се, сега е с един по-голям глупак и от мен. Дипломат от кариерата. Бях им на сватбата, курдисаха ме най-отпред. Подарих им погребална маска от Перу, после дипломатът поиска да се усамотим, да съм му разправял за нея: какво обича, какво не обича. Казах му, че обича да я гъделичкат по петите, пожелах му да открие истинското щастие с новата си придобивка – то на глупак какво друго да пожелаеш, – след което се напихме. А тя това с гъделичкането на петите никак, ама никак не го обичаше. През нощта обаче глупакът наистина взел да я гъделичка, тя му теглила един къч в брадичката и го тропясала. Оня си глътнал езика, задушил се, едвам го спасили – свърши професорът и влязоха в заведението.

Вътре беше пълно с алкохолни маратонци от квартала.

– Професоре, сядай тука! – викна един  отляво.

– Я влей на професора едно от мен – обади се друг отдясно.

– Абе кой ли ден ще ме хванат лудите, да взема да стана и аз един професор, ама айде да видим! – закани се нервен глас от ъгъла.   

Седнаха и поръчаха: за старши научния сътрудник бира, за професора – уиски.

Професорът люсна уискито на екс и взе второ. След третата чаша остана по пижама и поиска да му пуснат „Миле Попйорданов”. Нямаха точно нея, затова му пуснаха „Кάде и да óдиш”. Към полунощ съблече пижамата, качи се на масата и помоли заведението за внимание.

– Уважаема аудитория – започна бавно професорът. – Позволете ми да вдигна гост за моя състудент Пенко, който, макар че не е професор и никога няма да бъде…

– Ууууу, боклук…! Долууу…! – изкрещя гласът от ъгъла, явно не разбрал за какво точно става дума, но бързо му обясниха и той млъкна.

– … който, макар че не е професор и никога няма да бъде – продължи тоста си професорът – заслужава нашето акутно уважение, защото такива като него – посочи той с пръст към старши научния сътрудник – са солта и пипера на науката.

– Уууу…! – изкрещя гласът от ъгъла и поиска да счупи бутилка в главата на Пенко, след което отново му обясниха и той се успокои.

– Да пием за солта и пипера на науката – завърши тоста си професорът и плавно се свлече на масата.  

Старши научният сътрудник ІІ степен Пенко П. се прибираше в ранните часове на нощта, шляпаше бос по тротоара с преметнати през врата обувки и весело си тананикаше.

Вкъщи пекинезът се беше настанил на неговото място, той го побутна към средата на спалнята, освободи си пространство и легна, като внимаваше да не затисне животинката.

Жена му продължаваше кротко да похърква (тази жена имаше здрав сън!), Пенко я погледна, благодари на Господ за това, което има, което е, и което ще бъде, измърмори нещо като „голям глупак”, хлъцна и се унесе.

*Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карловия университет в Прага, специалност „Театрални и филмови науки“. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Автор на сборника с разкази „Куци ангели“ (2013) и романа „Суета, суета“. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист и режисьор на над 20 документални филма с международни участия и отличия, между които „Хабери до поискване“, „Приказка от камък и дърво“, „Белият град“, „Черна стъпка – бяла длан“, „Мъртва зона“, „Маестро Аличко“ и „Раят с две лица“. Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) за 2009 година – Writing For Central and Eastern Europe.

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.