Стихотворения от Маламир Николов

Поетът, пиян от тъга, надрусан от обич, крещи живота си.  Преминава през годините като изминал ден. Годините са часове и часовете – години. Сезонът е един и същ: екзистенциален  бяс и екстатична вселенска мъка. В тези стихове животът диша с прекъсвания като след удар и заради тревата на истината, и заради кристалите на очакваното чудо. Прочетете стиховете на Маламир Николов от книгата “Въпрос на оцеляване”

АУТОДАФЕ

Пушек и пепел е всичко окапало,

небето вълненочерно –

от небето ми призлява.

Дошло е време, значи.

Първо по ръбовете – като книга –

изгаря и последната молитва.

И гори така, почти отломка

паднала на дъното човешко:

всеки спомен е разложен,

всеки верен е неверен,

и на всички съм виновен,

че отказах да търпя.

Имат огън –

не е разум Прометеев –

говоря, сам съм в тишината:

Виж ме, БОЖЕ!, не ти се моля:

горя, беля се – целият рана;

трън, отчупил се от короната –

не дете, а паднал ангел,

който проговори.

ТОТЕМ

Скрит в ябълката – катеря клоните,

настъпвам мравките, плаша врабчетата;

съскам по кучето, лая по котката.

С лък и стрела съм, с камъни в джоба,

ловец като първия – въшлясал и мръсен,

с кал под ноктите – дете съм

на седем лета и седем зими.

Тъмносин. На раменете звезди:

кожата стара – набръчкана;

краката боси – напукани;

не ме чува, не ме вижда –

седнал на слънце – зове ме по старчески.

Смъквам се бавно, вървя бавно,

излизам от сянката страхливо –

вече при него – пукат искри по ръката му,

гали косата ми;

не съм седнал – на колене съм.

Говори ми нещо, пъха ми хляб във устата,

а аз дебна мухите – една по една –

хващам ги, смачквам ги – трупам…

Събирам ги накуп,

поднасям му ги в жертва.

ЛЪВИЦА

                на майка ми

Ляга при мене в леглото,

диша във врата ми,

диша, почти умряла,

забила лапа в корема ми.

Така сами сме в тъмното,

сами сме в къщата,

сами сме,

с нея винаги сме били.

Онзи, с когото трябваше да бъде,

от доста време се крие,

онзи, с когото е била преди малко,

я е оставил на другите.

Шепне и ме гали,

казва ми, че ме обича.

Пита ме дали аз… Мълча.

Не искам да умирам

-казвам й тихо през зъби –

не искам да ме изядат.

Не умирай тогава,

казва и ме стиска. И аз разбирам,

вече разбирам, че само тя

може да ме направи ловец.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.