Спомените, които не искат да бъдат забравени

Татяна Явашева

Спомените са онова, което остава от живота, от присъствието на важни за нас хора, а и от самите нас. Спомените са късчета време, които никога никой повече не може да ни върне. Но как пазим спомените?

Тези дни се появи съобщение: 19 оригинала на големия български поет Пейо Яворов възкръснаха след век, били захвърлени на улицата… На бял свят излизат стихотворение със заглавие „На незнайния герой“, 4 писма с пликове, 9 „требвания”, озаглавена така от автора, 4 разписки и къс от турско знаме, насечено със сабя от войводата Пейо Яворов и рамкирано, с текст под него. Експертизата потвърдила, че документите са написани собственоръчно от Пейо Яворов през 1912 г. Има надеждни начини автентичността им да се установи и да се разплете къде са били цял един век. Тук обаче ключовият момент е, че тези документи са намерени в кофи за боклук. Или поне така се твърди.

Тази история ме върна няколко месеца назад. В края на септември изложбата „Арт Номади“ в столичната Галерия Сан Стефано събра творби на дипломати. В нея участва и Кристина Родригез Салабери от посолството на Бразилия у нас. На една от стените в пространството за съвременно изкуство тя беше подредила инсталация, наречена „Спомените не искат да бъдат забравени”. Ето как се стига до създаването й. Кристина пристига в България по работа. Тя обича да се разхожда и когато идва в София, й прави впечатление, че с лекота изхвърляме спомените си на боклука. „Не говоря български език, не зная и много за миналото ви, но край контейнерите откривам истории, които са безценни за мен. Събирам например писма, писани на ръка, тъй като са на път да изчезнат”, разказва Кристина Родригез Салабери. Дори и да не знае езика, на който са написани, те й проговарят по странен начин. Един ден това лято тя вижда как хора изнасят предмети и документи и ги оставят до кофите за отпадъци. Нещо трепва у нея и усеща, че принадлежат на специален човек със силен дух и голяма обществена значимост. След разправия с внезапно появили се „крале на боклука”, успява да прибере част от вещите. Оказва се, че принадлежат на… актьора Апостол Карамитев. Почиства ги и наред с извадки от нечии други лични архиви, стигнали също до контейнерите за отпадъци в София, прави инсталацията „Спомените не искат да бъдат забравени”. Така за кратко в изложбата „Арт номади” тя извади на бял свят писма, рисунки, записки, публикации във вестници и списания, ордени и медали, станали вече някому ненужни. И много лична нейна емоция, която стигна до малцина. Но остана апелът й да съхраняваме важните моменти от миналото си, да помним своята история, като намерим верния за това начин в динамичната промяна на хора, нагласи, убеждения.

Да, животът продължава. Имаме нужда от жизнено пространство и непотребното трябва да отстъпи място. Твърди се, че законът за изобилието повелява да се отървем от старото, за да дойде новото. Но какво правим със спомените на другите, каква съдба отреждаме и на своите спомени – захвърляме ги на боклука, „рециклираме” ги, търсим как да съхраним някои от тях  или намираме начин да ги покажем? Въпросът не е само за тези „останки” от миналото на Пейо Яворов или на Апостол Карамитев, а засяга и нашата отговорност към СПОМЕНИТЕ, КОИТО НЕ ИСКАТ ДА БЪДАТ ЗАБРАВЕНИ.

Вече сме в дигиталната ера. Дигиталните спомени също имат право на живот. Какви ли находки ще откриват на дигиталното гробище хората след 100 години… Преди време собственикът на няколко сайта установява, че заради неплатена поддръжка хостинг компанията без предупреждение ги е унищожила. Вие сте убийци! – отсякъл той. От интернет пространството изчезват още много други сайтове с ценна информация, трупана с години. Безследно!

В книгата „Парижката Света Богородица” на Виктор Юго Епископът на Париж произнася една кратка фраза: „Нека това да убие онова!”. Много може да се разсъждава кое какво от важните неща убива днес, утре, занапред. Но разговорът за спомените, които не бива да унищожим, все още не е започнал по същество. Така ще остават само спомени, които оказват силна съпротива на забравата, или такива, попаднали случайно в музея на дигиталната памет. Кой знае…

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.