Смях и пандемия

От Стефан Кисьов, писател*

Събота е, Хавана е под карантина, т.е на всички ни е забранено да излизаме от домовете си, да си ходим на гости и т.н, но аз успявам да се измъкна от резиденция П. в Копакабана без портиера да ме попита къде отивам, да преодолея два от постоянно обикалящите из града патрули – един на 42 улица и друг на Първа авенида (белите, лъскави съвсем нови полицейски автомобили със сини буркани бавно преминават пред мен, прозорците им са отворени, двама полицаи и двама войници – с различни по цвят униформи, но с еднакви жълти отразителни жилетки и черни маски – обръщат глави към мен, тежко, сърдито ме оглеждат, сякаш преценяват доколко има смисъл да спират и да ме проверяват) и да се озова най-после тук, на Ла Плая пред хотел „Шатомирамар“, сам с океана. Днес той е неспокоен, тропическата буря „Филип“, която очакваха да удари бреговете на Куба се премести на север и в момента – както видях преди малко по Си Ен Ен, се вихри над Флорида и напредва още нагоре по Източното крайбрежие към Южна и Северна Каролина, но въпреки това вълнението е доста силно, така, че се наложи да седна на един камък чак зад чадъра от палмови листа, за да не ме изпръскат разбиващите се в кораловите скали пред мен почти двуметрови вълни. Наоколо всичко е пусто, десетките плажни барове, ресторанти, които наскоро построиха тук в Парке Ла Плая са затворени, но въпреки карантината, в едно от неработещите заведения се е събрала компания кубинци, четири мъже и една жена, която се смее изключително силно. Гласовете на останалите изобщо не се чуват, но тя от време на време избухва в гръмогласен смях. Да, „избухва“ определя, според мен, много точно звука, който се разнасяше от устата й. Може би нямаше да ми направи кой знае какво впечатление, ако не беше тишината, толкова необикновена за това иначе твърде шумно място, тишината на карантината, на пандемията, на пленения град. Не успяваше да я наруши дори шумът от прибоя, но този неочакван смях е толкова силен, кънтящ, звънлив, че я разбива на пух и прах със своето невероятно „Ха-ха-ха!“ Въпреки съобщенията за десетките хиляди болни и умиращи хора, репортажите с ковчезите от Северна Италия и изкопаните с багер масови гробове на миниатюрния остров Харт край Ню Йорк, за китайските лекари в Ухан облечени като космонавти и хората с апаратите за изкуствено дишане в Мадрид, Лондон, Париж и къде ли не още по света. Този смях избухваше и се разнасяше безцеремонно наоколо. „Ха-ха-ха!“ Звучеше ми съвсем не на място, може би защото на мен изобщо не ми беше смешно. И може би защото самият аз отдавна не се бях смял. Защото отдавна не бях и чувал как други хора се смеят. Може би пандемията беше прекратила  всичко това. Може би просто не ми беше до смях, защото смехът беше онова нещо, което тя най-напред унищожи, това е проблемът с пандемиите, както и с всякакъв друг вид  катастрофи, бедствия, войни. Те унищожават какво ли не, всъщност нали затова ги мразим? В главата ми от известно време се въртят едни и същи цифри. По време на испанския грип са умрели между 20 и 100 милиона души, а през първата световна война – 15 милиона. Тази година на земята ще се родят 58 милиона деца, а 24 милиона души ще умрат и ще станем почти 8 милиарда. Преди тази пандемия не се интересувах от подобни неща, но тази изолация, в съчетания с интернет прави странни неща с мен. Има и други странни неща или поне такива, които аз намирам за странни – хора, които точно сега започнаха да си ремонтират къщите, стари приятели-писатели, които изведнъж решиха да издават романи, политици, които опитват да си вдигнат падналия рейтинг, търговци, които гледат да спечелят луди пари. Пандемията е чудесно време за някои, но за тях такива са войните, кризите, катастрофите. Сякаш са чакали да дойде нещастието, за да заплуват като риби във вода в него. На тази жена тук на Плая Мирамар в Хавана обаче просто й беше весело, а и беше родена гръмогласна и темпераментна. Като повечето кубинци, които са обикновено точно такива – гръмогласни и темпераментни, обичат да говорят, да питат и да разказват, и умеят наистина добре да разказват, да се превъплъщават като актьори в историите си, да променят гласа си така сякаш не са те, а някой друг, да имитират хора и животни, всякакви звуци и шумове. Просто беше забавно да ги слушаш. И тази жена тук, беше кубинка и затова така се смееше. В което нямаше нищо лошо, разбира се. Стига да не беше тая пандемия и тази пълна, подтискаща тишина, а и да не бях така отвикнал от смеховете. В това има нещо хубаво – и не чак толкова хубаво. В началото на пандемията и първите дни на карантината си говорихме с жена ми и тя ме беше попитала какво ще се случи след всичко това и дали изобщо ще свърши или нещо подобно, а аз й бях казал (както обикновено правя, за да я успокоявам, когато е разтревожена), че да, всичко това ще свърши и тогава светът ще стане едно по-добро място. Защото хората ще се замислят за всички ония вреди, които нанасят на себе си и  природата. За замърсяването на въздуха със серен диоксид и океаните. Че ще осъзнаят опасността от всичко това и пандемията ще им помогне за това. Но сега вече не съм толкова сигурен, че всичко това ще се случи. Доста съм разколебан. Защото светът изглежда сякаш изобщо не си взима поука от тази пандемия, от ковчезите на остров Харт, от маските в Северна Италия и карантината в Хавана, Париж и Лондон. Напротив, дори може би става още по-лошо. Хората сякаш свикнаха. Българи, американци, китайци. Свикнаха със смъртта, със страха. С Ковид 19. Може би всичко това е въпрос на гени. На ДНК. Нашите човешки гени са гени на бойци. Ние, хората обичаме битките, всякакви битки. Битките с коронавируси, със смъртта. Хората се плашат лесно, но и лесно преодоляват страховете си, това е нашата природа. Такива се раждаме, такива ни прави животът. Свикнали сме да падаме и да ставаме. Не можем да победим вируса, но победихме страховете си. И затова започнахме да гледаме на смъртта по обичайния си начин – с безразличие, дори с любопиство. Както по време на гладиаторските битки римляните са се забавлявали като са гледали убийствата на християните. Както когато гледаме разни трилъри и екшъни – колкото повече смърт и ужас, толкова по-добре. Някой ден генетиците може би ще обяснят всичко това, но аз няма, разбира се, да го узная. Въпреки че ми се струва, че знам защо – усещам го, че може би е така – защото само така можем да оцелеем, ето затова. И в това има нещо колкото хубаво, толкова и опасно. Хубавато е, че човек е силен и борбен, корав и непобедим. Че умее да побеждава страховете и опасностите като никое друго същество на тази земя. Той просто носи гените на героизма в себе си. Но има и нещо лошо, опасно във всичко това, че е такъв герой. Нещо, което в крайна сметка може и да го унищожи. Това е, че хората се учат от грешките си, но скоро след това ги забравят. Твърде лесно. И отново започват да стават неразумни. Да ръсят вируси и мръсотии около себе си. Да унищожават планетата и да стават егоисти. Да се стягат за война. Такива са хората, непоправимо е. Не могат да си вземат поука от нищо, като малки, непослушни деца. Да, човек може да пребори всичко и всичко – първата и втората световна война, фашизма, комунизма, студената война, чумата и холерата, Ковид 19 и спин, да кацне на Луната и Марс, да промени вселената дори, да проникне във всяка една съкровена тайна на природата и човешката душа, и въпреки това да върши свинщини, да бъде безскрупулен, жесток, глупав. Така сме устроени, явно – суетни и неразумни, полубогове, полуживотни. И може би само смехът ни отличава както от едните, така и от другите, защото нито боговете, нито животните могат да се смеят, още повече така гръмогласно, както тази жена тук в Мирамар, на брега на океана – насред тишината на великата световна пандемия.  

*Стефан Кисьов е роден в Стара Загора през 1963-та, завършва средно образование във френската гимназия „Ромен Ролан“, бил е емигрант в Швейцария, учил е в Пловдивския и Софийския университети и Сорбоната в Париж, репортер в „Нова телевизия“, журналист на свободна практика в „168 часа“, „Новинар“, „Сега“, „Политика“ „Литературен вестник“, „Капитал“ и много други столични вестници. Автор е на разкази, на романи /“Джубокс“, „Никъде нищо“ (2000; 2002), „Не будете сомнамбула“ (2000; 2001), „Един сервитьор в резиденция Бояна“ (2004), „Екзекуторът“ (2004; който печели награда на фондация „ВИК“ „Български роман на годината“), „Твоето име е жена“ (2007) и „Воайорът и квартирантката“ (2008). „Тайната на рицаря Капулети“ 2011г, „Нощта на удавниците“ 2013 г. От 1984 живее в София, често пътува заради съпругата си, която е дипломатка. От 2017 г. живее в Куба.

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.