Самолетът от Норвегия

Стефан Кисьов

Бяха седели на това място много пъти. В нейната кола, един до друг, на предната седалка. Тя купуваше от хубавото уиски и взимаше истински чаши от къщи, както и лед от някое заведение, а след това той се качваше в колата й и отиваха там, на тяхното място. Беше много широко, имаше отбивка встрани от широкото платно, по което не минаваха много коли, особено вечер, и нямаше фкой да им обръща внимание, което беше добре, защото те не искаха да им обръщат внимние. Но истинската причина да го харесват беше друга. Булевардът беше точно зад летището и пистата за излитане и кацане на самолетите. И докато седяха там, пиеха от хубавото уиски в чашите от вкъщи, те гледаха самолетите, които прелитаха над тях в едната или другата посока, със запалени светлини ако беше нощ, или бели и чисти като блясъка на слънцето, ако беше ден и имаше слънце, разбира се. Тя му казваше, че това е една от техните малки тайни и той се съгласяваше с нея, а тя знаеше, че наистина го мисли. А после той трябваше да замине за дълго, толкова дълго, колкото изобщо някой може да си представи, а тя – да остане сама, с мисълта за него и техните тайни… Емилия се събуди с неясното усещане за празнота, нещо обичайно за нея от толкова, толкова много дни и нощи, протегна се в леглото, после се надигна и стана с присвити очи. „Какво ли прави той сега?“ помисли си тя и се опита да си представи лицето му – будно, вече разсънено, с нежната усмивка, която му придаваше вид на истински… Аполон, боже, мой! – внезапно откри тя и дълго се любува на откритието си, а после влезе в банята, където /докато сапунисваше сънливото си тяло и го обливаше с топлата вода/ изпита болезнен копнеж по него, който в крайна сметка я накара да поплаче под душа. Докато се обличаше и гримираше – днес имаше много важен и отговорен ден – тя постепнно прие обичайния си строг и делови вид и беше почти готова, когато откри, че й липсва една от обеците. Тази, с която беше ПОСЛЕДНИЯТ път, когато беше с него! Сърцето й се разтуптя от откритието. Точно ТЯ ли беше изчезнала?! Емилия прерови няколко пъти кутията с „женските й джунджурии“, но нямаше грешка – обецата я НЯМАШЕ!Еми сложи други обеци, излезе, заключи, слезе в гаража, качи се в колата и подкара към офиса на „Братя Рашеви“, като пътьов поглеждаше часовника – беше точно 9 без 5, когато седна зад бюрото си, включи компютъра и каза на секретарката си:-Донеси ми…В 7 и 30 Еми се качи обратно в колата си и подкара към края на София. Не съзнаваше, че го прави, но нещо я теглеше към ТЯХНОТО място. Мисълта за загубената обеца не й даваше мира. Тя си повтаряше, че е глупаво да се опитва да я намери ТАМ, но пък нещо в нея я караше да опита. Поне щеше да отиде на тяхното място, да седне като някога, да си припомни…Еми лесно паркира колата на СЪЩОТО място, на което винаги я беше паркирвала, изключи мотора и излезе вън. Беше още светло, слънцето грееше, макар че нямаше да е за дълго – огненото кълбо докосваше хребета на Витоша и скоро щеше да настъпи есенната вечер. Да, тук бяха, на това място. Тя си спомняше добре малкото храстче, на което тогава кацаха пчели и пеперуди, което тогава беше цъфнало, а сега листата му постепенно пожълтяваха, покрити с прах от шосето. Тя се наведе и започна да търси, сантиметър по сантиметър. Първо в тревата, после в праха на мантинелата. А над нея прелитаха самолети. Обецата я нямаше. Започна да я обзема отчаяние. Сякаш нещо в нея беше загубено завинаги. Трябваше да я намери. Започна де се смрачава. Ели премести колата малко назад и настрани, запали фаровете и продължи да преравя тревата, застанала на „четири крака“ да опипва пръстта и всяка тревичка. Няколко коли й подсвирнаха, двама типове /единият доста съмнителен!/ спряха да я питат дали „могат да й помогнат“, но тя ги прати на…, е сещате се къде. Пет пари не даваше за нищо. Сигурно беше смешна със скъпата рокля, пълзяща на лакти пред запалените фарове на колата си, но – много важно! По-важно беше да намери обецата, сега, точно сега! Все едно какво си мислеха тия, които бибиткаха или подвикваха от прозорците си. После /тя си спомняше за това с усмивка по-късно/ спря един камион с войници. И не само спря и всички тия пубери в униформи, дружно я попитаха какво търси в праха. -Едни обеца – каза Еми и показа другата. – Като тази!Началникът каза нещо и всички войници се включиха в търсенето на обецата, заедно с нея, разбира се. Наближаваше полунощ, но обецата никаква я нямаше и тогава… тогава, до това осветено от фаровете на нейната кола и камиона място, където тя и още 25 войника пълзяха из тревата и праха, до колата на Еми спря такси, от което слезе … Мишлето! С два големи куфара! Еми, със скъсани на коленете чорапогащници и размазан от сълзите грим, го видя как приближава към нея и за миг си помисли, че сънува.

-Но… ти нали си в Норвегия! – едва успя да каже тя.-Върнах се – рече той.-Но… как разбра, че съм тук? – засмя се тя. -Видях те от прозореца на самолета – каза той. – И веднага взех такси от летището… А, какво е това? – той се наведе и вдигна нещо от земята. -Моят обеца! – извика Еми. – Ти я намери! Моля те, дай ми я! Мишлето отиде при нея и я закачи на ухото й, а тя го целуна. И всички войници заръкопляскаха.