Разлики между българи и немци

Весо Портарски

Говореше се, че една от главните разлики между българите и немците било това, че с българите бързо се завързвал разговор, но трудно се приключвал, докато при немците било точно обратното: трудно се почвало и лесно се приключвало.

Бях близо месец в Берлин и исках да се убедя дали това твърдение отговаряше на истината. Бях пристигнал, за да следвам, и намерих стая в едно студентско общежитие в центъра на западната му част. Когато се нанесох, се зарадвах на близо 20 квадратни метра просторна бърлога с големи прозорци, през които струеше много светлина. Освен матрака  заварих вътре един обемист гардероб от шперплат, малко бяло бюро с дървен въртящ се около оста си стол, мивка и един полюлей, който приличаше на бял балон и който може би заради това в документа за получения инвентар, го наричаха японска лампа.

Сградата на общежитието беше на пет етажа и фасадата и´ беше боядисана в светло кафяво. На всеки етаж се намираха  12 стаи, една обща кухня, 4 тоалетни и точно толкова душ кабини, които ползвахме всички заедно. В задния двор се простираше градина с баскетболно игрище, на който имаше само един кош. Всеки работен ден идваше чистачка да мие общите помещения. С две думи студентски лукс и всичко това за 200 евра месечно. Животът изглеждаше перфектен, само че социалният фактор куцаше. Не можех да си намеря приятели. Бях обграден и в университета, и в новия ми дом от хора, но те ми се струваха като сенки, които само се движеха около мен, но нито можех да докосна камо ли да почувствам.

Мъчеше ме самотата. За пръв път излизах от семейното гнездо и то с перспектива да съм извън него за дълго, ако не завинаги. В стария квартал на Овча Купел обитавахме с нашите един двустаен апартамент. В едната стая живееха дядо и баба ми. Хола, който с помощта на една тежка завеса се разделяше на две, споделяхме със сестра ми, мама и татко. Не биваше да забравям и кучето ни, красив санбернар на име Леон, който също беше почетен член на фамилията и ползваше всички свързани с този статус привилегии. На него принадлежеше балкона, a през горещите Софийски лета се излежаваше на студените плочки в коридора, което правеше стигането до кухнята и тоалетната в интересно преживяване. Тоалетната беше единствено място, където човек можеше да намери минутка спокойствие в тази лудница от хора, животни и звуци. Там можех да се зачета в някоя интересна книга, да разгледам някое списание и да размисля върху нещо, което ме вълнуваше. Сестра ми също беше разбрала това и пред вратата често се образуваше опашка.

По немско беше точно обратното. Кухнята и тоалетните, които бяха разделени от тънки дървени стени, бяха единственото място, където можеше да засечеш някой от съквартирантите и да размените някоя друга дума.

В началото бях в еуфория. С нетърпение очаквах да се наслаждавам на всеки миг от денонощието, когато мога да правя това, което си поискам без да се съобразявам с мнението на семейния съвет. В цялото общежитие нямаше други българи и аз жадувах да се потопя в чуждата култура и да науча повече за света извън България и начина, по който другите възприемаха живота. От 12 човека на етажа, освен един американец и една китайка, останалите бяха немци. Момичета и момчета дошли в столицата на Германия, за да следват различни специалности. Имаше една двойка студенти по музика от Бавария, един дългуч от северногерманско село, следващ медицина, закръглена брюнетка от Падерборн, учеща политология, бъдещ психолог от Хамбург, двама педала, които следваха история на изкуството, както и две момичета, които учиха немска филология. Киснех дълго в общата кухня, помещение от близо 40 квадратни метра, боядисано в лайнено кафяв цвят, в което освен печка, 4 хладилници и голяма маса с множество дървени столове около нея, имаше и една уредба. На едната стена беше изобразена картата на берлинското метро, а  на другата бяха шкафчетата, в които под ключ можеше всеки да си съхранява своите хранителни продукти. Пусках радиото и слушах музика, докато хапвах, и се надявах да влезна в по-близък контакт с моите съквартиранти. Нали всички бяхме открити към света млади хора, напуснали родните си места да събираме нови знания и опит, а и да се наслаждаваме на живота. Майка ми ми беше казвала, че студентските години са били най-хубавите в живота и´и аз се бях наточил да ги изживея по сходен начин. В рамките на първите 2 седмици установих, че съм единственият, който седеше в кухнята, за да яде. Американецът гонеше немски булки и рядко се мяркаше. Китайката беше вързала един дебел шваба с червени бузета на име Анди и деляха заедно стая от 18 квадратни метра и си поръчваха главно храна отвън. Те ми бяха съседи и в началото се чудех защо ме питаха, дали могат да си пускат прахосмукачката, докато не осъзнах, че очакваха от мен същия начин на поведение. Останалите представители на обединена Германия използваха кухнеското помещение да сложат чевръсто нещо в печката и още по-бързо да се изнижат от нея. При това спазваха строго формулата на общуване, при която при влизането се казваше Hallo, демек здрасти, а на излизане Tschüss, което значеше чао. Установих, че ако някой немец или немкиня при поздравяването искаха да изразят симпатията си към тебе, то тогава удължаваха гласните в поздравите. За здрасти получавах след няколко седмици тогава едно дълго  Haaaaaaallooooo, а за довиждане едно още по-игриво Tchuuuuuuuuus, което заместваше останалата част от комуникацията.

Когато баща ми дойде за пръв път на гости, отказа да спи в хотел и предпочете да се настани при мен. Бях взел назаем още един матрак, на който той с удоволствие се изтягаше през нощите и хъркаше мъжки,  както само един българин можеше да го прави. Чудех се, как китайката с дебелака щяха да преживеят това грубо вмешателство в нощното им спокойствие, но никой от тях не смееше да се оплаква. Може би заради внушителния му вид не смееха да проронят и дума. Със сигурност ги беше страх да не си навлекат гнева му. Татко беше близо два метра висок и беше прехвърлил границата на 100-те килограма. Косата му беше гъста и къдрава и въпреки, че беше почти на 60 в нея не се виждаше дори един побелял косъм, да не говорим за някакви признаци на оплешивяване.

Макар че не владееше немски, той бързо влезна в начина на немското общуване и прехвърли „Здрасти и Чао модела“ при посещенията си не само в кухнята, но и в тоалетните. Съсредоточените върху извършването на своите природни нужди германци се чувстваха задължени да отговарят на неговия бодър поздрав от съседната кабина.

„В Рим като римляните“, обясни ми той.

„Това е немски модел на комуникация, който просто трябва да приемеш и да доразвиеш по своему“, изясни ми своя подход.

Беше изчел много книги и знаеше, за какво говори. Оплаках му се от самотата и липсата на приятели, а той каза:

„В два пъти по-голяма от твоята стая живеех по време на цялото следване с още 20 коча и по цяла нощ им слушах концерта от хъркане и пърдене, а ти се шириш като цар и се оплакваш!“

Използваше известен в българската психотерапия метод, при който на обезверения и депресиран пациент се даваше съвета: „Момче, вземи се стегни бе!“

„Поне не си се чувствал самотен!“, беше отговора ми.

Татко ми се усмихна лукаво.

„На твоите години въртях по три гаджета наведнъж! Това беше времето като ерген, Сладко време! За това постави правилно приоритети и не занимавай главата си с глупости!“,

Преди да си тръгне добави в типичния за него философски стил:

„И не забравяй: човек може да е на себе си най-добрия си приятел, ама може да е и най-големия си враг!“

Бащата беше минал по този път. Навремето се беше преместил да живее от селото в големия град и изпитал всичко на гърба си. Човек можеше да сподели с друг своя опит, ама за да може да го накара да повярва в него, в крайна сметка другият сам трябваше да го преживее.

В общежитието както споменах на 5 етажа живееха около 60 човека. Когато се връщах от лекции, често се засичах с някой съсед на улицата, по стълбите или в асансьорa. Приятно впечатление ми направи стройна немкиня с мускулести бедра и дълга до раменете златисто руса коса. Скулите на лицето 

и´бяха изпъкнали леко,  цветът на очите и´беше смесица от сиво и зелено, а нослето и´ беше леко вирнато. Нейното самоуверено излъчване, бързата

и´целенасочена походка и необичайният и´парфюм ме наелектризирваха. Когато минаваше покрай мен, вдишвах дълбоко и се опитвах да запазя, колкото се може по-дълго в ноздрите си този непознат за мен екзотичен аромат. Усещах нотка от ванилия и сандалово дърво, а когато ме поглеждаше дръзко с изразителните си очи колената ми омекваха от възбуда. След няколко седмици научих, че се казваше Хайке и че живееше на последния етаж. При случайните ни срещи тя започна да издава звук, който до сега не бях чувал. Състоеше се всичко на всичко от две букви и представляваше словосъчетание, на което не ни бяха учили през дългите години усърдно зубрене в немската. Беше едно дълго ааааааааааааа, като пред него имаше едно кратко н.

„Naaaaааааааа?“, ми казваше сексапилната немкиня, а аз не смеех да я попитам, какво значи това и само се усмихвах закачливо.

Рових се в речници, но не го намерих и си въобразявах тайно, че може да е някаква форма на флирт. Хайке беше за мен най-хубавото момиче в общежитието и 100% би могла да ми бъде изключително полезна. На възраст ме превъзхождаше с 3-4 години, ама не виждах пречка в това. По-скоро виждах шанс да се поуча от нейния събран жизнен опит. Тя можеше не само да ми помогне да превъзмогна самотата и носталгията по родината, но и да ме въведе в дълбините на немската душа и тяло, като да ми покаже житейския подход от друга гледна точка. Латиносите казваха, че чужд език и култура се изучаваха най-добре в хоризонтално положение.

Еднa слънчевa септемврийска утрин, докато си пиех сам кафето в кухнята, вътре със замах влезна Гепард.  Гепард беше кльо̀щав дългуч със сламена коса и светло сини очи.  Идваше от малко село близо до Хамбург, за да следва медицина и беше единственият, с който от време на време разменяхме по някоя друга дума освен обичайните любезности.

„Гепард, можеш ли да ми кажеш, какво значи, когато някой ти казва Наааааа? Рових се много, ама не можах до сега да разбера значението на този звук“, побързах да го попитам, преди да се изниже.

Гепард носеше къси бели панталони, които подчертаваха бледия цвят на кожата на краката му, бяла риза, бели чорапи от тип като за тенис на корт и черни сандали марка Биркенщок, с които ходеше обут всеки себеуважаващ себе си и нозете си немец.

„Това значи на немски, как си“, измърмори бързо той преди да пожелае хубав ден и да тръгне на лекции.

Хайке ме питаше значи, как съм, а аз само мрънкам, колко съм нещастен и самотен. Момичето проявяваше интерес към мен и си мислеше със сигурност вече, че съм арогантно копеленце, което не само не споделя нейната симпатия и желание за по-близък контакт, а и малко образован, за да отговори смислено на нейния въпрос. Това бяха част от мислите ми, които се стрелваха в главата ми като падащи звезди в морето на надеждата, която носеше със себе си това светло есенно утро.

Зарекох се следващия път, когато я засека и тя пак ме попита същото, да бъде добре подготвен. Чудех се, какво мога най-добре да отговоря и реших да бъда просто естествен и да споделя с нея, как се чувствам в дадения момент. Седмица по-късно съдбата ми предостави още един шанс. Хайке отиваше на пазар, когато аз точно се връщах от лекции.

„Naaaaa?“, попита ме тя, а аз само и това чаках.

Впуснах да и´обяснавам, че съм имал дълъг ден със сухи теоретични лекции по макро икономика и точно исках да я попитам, как се чувства и дали има време да пием по еднo кафе, когато видях, че отдавна ме беше подминала и обясненията ми заедно с намеренията ми да я опозная бяха останали да висят във въздуха между нас.

Странна порода хора са тези немски жени, си помислих.  Върти опашка, събужда в мен фантазии и желания и после дори един нормален разговор не може човек да завърже с нея. Никой не ми беше казал до този момент, че за да събудиш интереса на една немкиня неписано правило е да не и´обръщаш много внимание и да се държиш така сякаш ти е съвършено безразлична.

Минаха още няколко седмици, докато пак Гепард ми разясни, че правилният отговор на въпроса „Нааааа?“ е ти също да изкукуригаш едно „Наааа?“ Лека полека влизах в немския модел на общуване и още се чудех, как мога да го доразвия, както ме посъветва баща ми. Как можех да отвърна на едно Наааa? Можех да се завъртя пред Хайке, да и´се поклоня и с лек елегантен реверанс и аз да изчуруликам едно три пъти

по-дълго Нааааааааааааааааааааа?! Със сигурност щеше да ме помисли за невменяем и да ме заобикаля при бъдещите ни случайни срещи.

През следващото лято си бях на море в България и засякох на Синеморец Тихомир. Тихо беше съсед от Овча Купел и често си играехме като деца. Не го бях виждал oт години и дори не знаех дали някой му беше казал, че съм заминал да уча в чужбина. Беше ми интересно да чуя, как се е развил и по кой път е поел. Може и той да се беше изнесъл извън България, както правеха повечето млади хора. Спомените от дивите ни игри в парка на Банята на футбол, цепеница, жмичка, стражари и апаши оживяха в мен. Точно се чудех, от къде да го подхвана, когато той ме изпревари:

„Оооо Весааак, ние на Овчата не можем да се видим, а виж, къде се засичаме!!“

Носеше изтъркани дънки и лилава тениска. Беше пуснал косата дълга и приличаше на почитател на хеви метъл група. Гласът му си беше останал същия. Леко писклив и с интонация на горе. Спомних се, че като деца обичахме да го имитираме. Децата са безкомпромисни към недъзите и особеностите на другите.

Исках да му обясня, че вече от години не живея там, когато го чух да казва подминавайки ме:

„Айдееее ще се видим!“ 

„Айде ще се видим! Айде ще се видим!“ , отекнаха думите му в ушите ми.

Това изречение вече го бях чувал многократно и в други ситуации с други хора, с които ми се искаше да обменя някоя приказка. С други думи не им се говореше и просто отлагаха за неопределно време следващото виждане, при което пак използваха същата фраза, което правеше смислен разговор невъзможен.

Значи все пак и в южна страна каквато бе България схемата на комуникация беше подобна. Просто германците като майстори на ефективното линейното мислене я бяха оптимизирали до издаването на звук с две букви, за да не хабят излишно енергия и гласните си струни, докато българите имаха достатъчно време за празни приказки и можехме да си позволят спокойно да използват няколко изречения.

Разсъждавах си така на ум докато гледах, как силуетът на Тихо се изгуби в далечината, когато нещо ми капна на главата.

Може би заваля, си казах, но като си пипнах по косата и с погнуса установих, че една прелитаща чайка беше показала отношението си към моите дървени философии. Спомних си, че в Германия, както и в България казваха, че, когато птица ти се изходи е добър знак и голям човек можеше да стане от тебе. Важното беше да знаеш, кога и как да издаваш правилните звуци.

2 Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published.