Палми Ранчев
Не ми се искаше да правя ретроспективен преглед на тази година. Доста се колебах и започнах с известно нежелание. Все пак, след като измина толкова време, е нормално да погледнеш назад, поне през рамо. Странно е, че при всичко случило се, най-лесно се сещам за седенето вкъщи през трите месеца карантина, която в Барселона беше спазвана особено строго. Живеех притиснат, подтиснат, зависещ от извънредните обстоятелства и забрани. Все неприятни усещания. Освен това градът опустя. Изчезнаха обичайните пълчища от туристи и местни жители, свикнали да обядват или вечерят на терасите. По улиците се виждаше само някой автомобил. И дори кротките тукашни кучета и още по-кротките им стопани, се появяваха съвсем рядко. Никога не ми е било приятно да стоя прекалено дълго вкъщи. На няколко пъти рискувах, излизах с книга, обикновено стихове, и четях докато се разхождах. Беше и вид съпротива, и възможност да се почувствам както обикновено. Не успявах да компенсирам удоволствието от часовете в кафенето, където неангажиращия шум ми помага да се съсредоточа. До известна степен ме спасяваха последните редакции на романа „Хаосът“. Седнал зад бюрото поне за известно време да се изключвах от потискащото всекидневие. Доставяше ми удоволствие, че поне в една своя дейност не зависех нито от условията на карантината, нито от близките вкъщи, също изнервени от ограниченията. Дори и сега, съсредоточил се върху притеснението от тези няколко месеца, докато пиша, се освободих от черните или, по скоро, сивите мисли. Защото винаги има и друго. Вероятно първо трябваше да се сетя за него. Хубавото и интересното би трябвало да са по-привлекателни.
Например редакцията на автобиографията на Мохамед Али. Една скоростна екскурзия през феноменалната кариера и живота на незабравима личност. Или колко бях озадачен от позицията на Тайсън Фюри, докато разказваше за пътят си до мача срещу Кличко и Световната титла. Текстът на неговата автобиографична книга беше доста чист, не изискваше кой знае какви усилия, налагаше се да внимавам само за някои специфични боксови термини. Увличаше начина, по който анличанинът говореше колко трудно е да си световен шампион. Да живееш по нов начин. Отношенията на приятелите и близките му бяха се променили, а той предпочиташе всичко да е както някога. Тайсън Фюри беше оргинален и неповторим в автобиографичният си разказ, както в играта си на ринга. Не по-малко интересни за мен бяха заниманията ми в боксовите клубове „Но Лимит“ и „Медитеранеос“. Направих няколко тренировки и по интернет. Друго спасение от еднообразието и скуката бяха заниманията ми с манекенката Цеци Красимирова, дъщеря й Джудит, с Майк и техните приятели. Отново бокс и кик-бокс. Имаше забрана за излизане от града и тя изпращаше някой от охранителите, повечето от тях действащи полицаи, да ме вземе с кола. Докато пътувах към нейната къща, усещането беше за придобита свобода и приятелска близост. В събота и неделя често тренирах с португалеца Джоао в „Сюдадеята“ в близката до нас градина. Той се боксира приблизително на моето ниво, няколко степени по-добре от начинаещ, и си позволявах удоволствието да играя, като внимавах дистанцията между учител и ученик да остане приемлива. Боксът и продължителното бягане ме зареждат с енергия. Разбира се, не винаги спаринг. Все по-често бой със сянка, а и бягането обикновено е разходка по определен маршут като поне в началото се двоумя защо ме наболява лявото коляно.
След като отпадна забраната за пътуване бяхме в Сан Мартин, Сан Тропе и на още едно чудно място на френската Ривиера – Порт Гримал. Селище, по подобие на Венеция, състоящо се от отделни части, острови и полуострови, свързани с морски канали. Архитект, заселил там, направил това чудо. Красива, съобразено с природата наслада за очите. Преживяхме приятни дни и нощи. Лягах си доста рано за обичайният ми дневен режим. И почти всеки ден бягах по десет и повече километра с Ади, дъщеря ми. Чувствах се отново в добро здраве. Някъде в Сан Тропе живее Бриджит Бардо. В началото на градчето има статуя на някогашната красавица. Никога не свикнах, че тази, с която бяха свързани юношеските ми въжделения, и възрастната жена, сбръчкана, намръщена, с присвити очи, защитница на танцуващите мечки и на всякакви други животинки, са едно и също същество. Сигурен съм, че не са. Както и аз самия не съм, като разглеждам свои снимки от преди много години. Вярно, намирам прилика. Но ми е по-лесно да мисля, че друг някой е бил млад и пълен с желание за живот и наслаждения. Ще добавя, че тук е сниман известният филм „Полицаят от Сен Тропе“ с Луи Дьо Фюнес. Полицейското управление от филма е превърнато в музей. Големият комик и някогашната красавица и актриса са почти редом. И заради тях, и заради многото туристи лесно забравях, че останалата част на света живее под заплаха от коронавируса.
Кризата и постоянно променящите се условия на карантина в Испания и околните държави ни помогнаха да направим това пътуване. Просто цените в хотелите на Ривиерата не бяха високи. Можехме да си ги позволим. Тук няма как да не си спомня връщането от Сан Мартин. Карах с над сто и четиридесет, когато видях, че Божана Апостолова ме търси по телефона. Вече бях изпратил „Хаосът“ и очаквах някакво движение около романа. Както и преди ми се е случвало, думите й бяха като плесници. Нанесена свободно, без замах и друга подготовка. Предимство на необременената и отпусната ръка. Имам представа как се нанасят подобни удари. Отново искаш да си център на внимание. Малко политика, малко нещо друго, и после да се говори за теб, редеше в скороговорка тя. Възразих, че съм писал романа около пет години и мисля, че представлява нещо, което е важно не само за мен. От него се разбира откъде се появих всички изродите в управлението на държавата. Имах желание да продължа, и може би наистина трябваше. Но за пореден път осъзнавах, че няма по-жалко усилие от това да защитаваш собственото си произведение, ако някой не го харесва. Накрая предположих, че вероятно не е прочела повече от първите страници, затова говори така. Вече бях се отдалечил от романа. И имах представа какво представлява. Не ми обърна внимание. Само добави, че ще се обади и на Митко Новков, редакторът ми. Вероятно трябваше да му се обадя преди нея. Нека удържи на натиска. И да не се огъне. Не се обадих. След известно време видях, че тя отново ми звъни. Не вдигнах телефона. После изнервен я набрах веднъж, два, три пъти. През цялото време продължих да карам със сто и вече не знам колко километра. Спрях на една бензиностанция, когато Божана отново се обади. Този път думите й бяха като приятелска, или направо любовна прегръдка. От нейната запазена марка. Няма нищо по-приятно за автора, когато тя говори по този начин. Превъзходен ти е романа, увлича. Само трябва да редактираш началните страници. Прекалено мудни са. После всичко се развива шеметно, възкликнах. Е, да, но началото е важно. Мнозина ще изгубят търпение. Кой искаш да направи корицата? Успях да измърморя, че съм възхитен от Иво Рафаилов, авторът на крилатото куче от „Тази вечер нищо не е случайно“. Какво ли щеше да измисли за този роман, в който пластмасовите играчи и хората живеят общ живот. Започвах с разказ за квартална джага, която се превръща в житейска. В този момент желанията, както и обичайните ми колебания, нямаха особено значение. Думите на Божана бяха най-важни. Ако избързам във времето, ще призная, че от нейните забележки романът спечели. Направих хилядната редакция на първите глави и за мое учудване станаха по-добри. Върна ли се отново в колата ще кажа, че за известно време нямаше никакво значение дали ще получа инфаркт от огорчение, или от радост. Всъщност имаше. По-нататък не вдигнах повече от позволената скорост. Исках да съм жив.
След като описах вълненията около новия си роман, не ми се говори за другото пътуване. Този път до Париж. Или не, точно от нещо подобно имам нужда. Отново използвахме огромното намаление на цените в хотелите. Тогава единствената ни цел беше всяка сутрин да сме във „Флор“ или „Двамата магьосника“. Безгрижни, наслаждаващи се на кафето и топлите кроасани. После неуморно кръстосвахме пустите улици. Един следобед имах шанс да се срещна със Стефан Кисьов, който се връщаше от Куба през Париж за България. Преди две години прекарахме приятни часове в Хавана, и с него, и със съпругата му, и с чаровната му дъщеричка. Във фейсбук видях, че е съвсем близо до Триумфалната арка. За съжаление се разминахме. Мога дълго да разказвам за вечното оживление около Айфеловата кула, през деня, вечер, или наблюдавана от ресторанта „Жирафа“, в който празнувахме рожденият ден на Ади. Сега се сещам как се връщахме вечерта и коментирахме колко забавен беше мулатът-сервитьор – слаб, с големи уши, постоянно ухилен – винаги готов да позира за снимка. През цялото време не се страхувах, че ще объркаме пътя, каквито са обикновените ми страхове на чуждо място. Можех да разчитам на моите момичета. След няколкодневното кръстосване се ориентираха превъзходно в централните части на Париж. Никога дотогава не съм имал достатъчно свободно време от обикаляне на музеи и желание да разгледам колкото се може повече. Сега беше различно. Бяхме само в музея на Роден, отворен защото повечето произведения бяха на открито. С най-голямо удоволствие си спомням как сутрин бягахме с дъщеря ми покрай Сена. Навсякъде имаше какво да се види. После се обличахме и продължавахме с безкрайни разходки по улиците, кафенетата, в Люксенбургската градина и в градината на Тюлейри. Там най-близки ми бяха патиците в няколкото езерца, който винаги любопитстваха с какво ще ги почерпя. Няма да забравя удоволствието, с което заседнах в някогашната книжарницата „Шекспир и компания“ на Силвия Бийч, първа публикувала „Одисей“. Тръгнах си с „ Най-опасната книга“, историята на Джеймс Джойс и големият му роман от Кевин Бирмингам, и книга на Джеймс Болдуин, непревеждана на български, любим американски писател заради „Стаята на Джовани“, също свързан с Париж.
Между двете семейни пътувания успях да прекарам една седмица в Унгария. За втори път посещавах писателската резиденция в Печ, благодарение на Енико Кулшар и Мехес Кароли, писател, поет, приятел и любезен домакин. Доста набързо се организира това пътуване. Билетът ми беше с прекъсване в Мюнхен, прекарах пет-шест часа на аерогарата, и гърбът ми изстина. Приех го като наказание за тази припряност. Все пак радостта да срещнеш на това отдалечено място хора, които познаваш и те очакват, сгрява душата. Миналият път, вече не помня преди колко години, пишех разказите от „Бксьори и случайни минувачи“ и бях доста зает. Сега прекарването беше лежерно. Главно четене и разходки. Участвах и в снимането на филм за писателската резиденция. Срещнах се с доста хора, което промени характера на пребиваването. Харесваше ми да съм в писателска обстановка. Не ми се случва чак толкова често. И ме обзе досада, когато по едно време се оказахме в боксовата зала на града. Не знам защо винаги свързват моето писане с бокса. Ако бях зъболекар, не съм сигурен, че щяха да обръщат такова внимание на умението ми да правя пломби или да вадя зъби. Все пак беше интересно. Поиграх един рунд с бивш професионален боксьор, приблизително на моята възраст, държах лапи на най-перспективният им юноша и на журналистка от местния вестник. Обясних на всички колко се възхищавах някога от Ласло Пап. Дори започнах да се интересувам от бокса, повлиян и от успехите му, и от „Тежки ръкавици“, филмът за неговият живот. Най-приятните минути прекарах както и предишният път на централната улица, пред чаша кафе, с книга или взрян в безкрайният поток на минувачите.
Бързо се приспособявам, лесно намествам непретенциозните си навици в нова обстановка, и почти навсякъде се чувствам добре. Истински вкъщи съм единствено в София. Най-накрая се върнах. Със съжаление установих, че няма да се видя с няколко много близки хора. Бяха болни. Не искаха или не можеха да се срещнем. Пандемията и тук си казваше думата. Външно животът се движеше без проблеми, вероятно поел инерция от изминалото лято. Освен това не гледах телевизия и само от коментарите на приятели и познати научавах за всичко свързано с пандемията. Голяма радост беше, че цяла „Витошка“ беше превзета от шатрите на различни издателства. Купих доста книги, прелистих още повече, което е допълнително удоволствие. Най-добре се чувствах с поетесата Виолета Христова и Румяна Емануилиду от „Знаци“. Винаги ме посрещаха усмихнати. Знаех името на издателката от Илеана Стоянова и Златко Ангелов. Постепенно разбрах защо говореха за нея с такова въодушевление. Всяко среща с добронамерен човек, независимо какъв, е истинско удоволствие. Даде ми една от книгите на Кристофър Бъкстън, любим неин писател, и ме накара поне два пъти да се закълна, че ще я прочета. Нямах нужда от подробно представяне и по-нататъшна реклама.
През септември и октомври почти всяка вечер участвах в протестите срещу политиката на правителството, обикновено в центъра, понякога и пред Съдебната палата. Всички изглеждаха недоволни от сегашното и предишните управления. Освен тези, които са били близо до властта и са придобили постове и финансови или други материални облаги. Някогашните мутри, отдавна превзели всички по-важни държавни и обществени постове, бяха превърнали държавата на текезесарски двор, в който си поделяха откраднатото от по-трудолюбивите и по-способните от тях. Напоследък повратливо разхвърляха помежду си милиардите от Европейските фондове за развитие. Не им правеше впечатление, че сме най-бедната страна в ЕС, с най-болното население и най-високата смъртност. Не обръщаха внимание на повсеместната корупция, на липсата на справедливост, вода и чист въздух. Направи ми впечатление колко млади хора имаше. Макар да ми изглеждаше доста абсурдна всекидневната форма на протестите. Полицаите правеха огромен кордон, в който влизаха протестиращите, скандираха „мутри вън“ и „върнете ни държавата“, или недоволстваха от тиквата и каскета на министър-председателя и главния прокурор. Чуваха ги само полицаите и тъмните стъкла на Министерския съвет, Народното събрание, Президентството. Добре, че понякога се появяваше някоя телевизионна камера да покаже хилядите недоволни. Всичко ми се струваше прекалено символично. Само насилието и побоищата на полицаите връщаха събитията в горчивата реалност. Накрая бях сигурен, че независимо от намеренията на многобройните партии и другите групировки участващи в протестите, щяха да спечелят тези, които достатъчно убедително обещаят възмездие за десетилетията несправедливост. И по време на така нареченият социализъм, и по време на заменилото го клептократично образование, което от европейско приличие все още наричаме демокрация.
Върнах се в Барселона и скоро улиците отново опустяха, затвориха кафенетата и ресторантите, от лицата на хората се виждаха само очите и части от челото. Картината за дълго остана все така потискаща. Съзвучно с общото настроение и времето се развали. Или поне ми се струваше, че по-дълго е мрачно. Тук подобни дни са наистина рядкост. Във време на самота и резигнация винаги са ме спасявали книгите. Отново потънах в стиховете на Константинос Кавафис, Сезар Валиехо, Николай Кънчев, Иван Методиев, Йосиф Бродски, Фернандо Песоа, Реймънд Карвър… Благодарение на писателят Златко Ангелов успях да прочета последната книга на непрежалимият си приятел Владо Трендафилов – „Получих живота си“, издадена превъзходно от Силвия Чолева. Сърцето ме боли за него. Няма кой да запълни такава липса. Беше и ще си остане неповторим, и като писател, и като нужен приятел. Ще ми липсва и Федя Филкова с нейният, често изненадващ, но винаги безпогрешен поетически и житейски вкус. Кончината й е другият труден за понасяне удар. Още не мога да си представя, че повече няма да я видя. Често мълча в нейна памет. Мълчанието най-много й подхожда. Малка утеха е, че все някога ще прочета последният й сборник със стихове.
Мислех да продължа с книгите, прочетени и препрочитани, като най-сигурното ми убежище през следващите месеци. По-лесно, и с по-голямо желание, погледът ми спря върху тези отдавна натрупани на бюрото. Много от тях недокоснати, или само започнати и изоставени. Романът на Роберто Болньо „Дивите детективи“ , избраните и събрани стихове на Пламен Дойнов. През следващите дни имам шанс да довърша „Курс по семиотика“ от Жан-Мари Клинкерберг и „История на анархизма“ от Жан Препозие, започнати още в началото на годината. В общия куп открих и „Спортният ген“ от Дейвид Епстийн. От трите книги чета на периоди. Оставям ги да изчезнат, и отново да се появят, заедно с интересът ми към тях. И тук открих обичайна житейска несправедливост. Често на бюрото се появяват нови книги, които ги изпреварваха. „Мраз“ от Томас Бернхард, „Колобър“ от Дино Будзати, „Вроден порок“ от Томас Пинчър… Вероятно и тук има нужда да въведа известен ред.
Колко пъти само въздишах при този поглед назад, както обещах, през рамо. Накрая прецених, че изминалата година се оказа не по-малко интересна и пълноценна от всяка друга. Въпреки страховете от ковида и маските. С изненадващи трудности и дълбочини на преживяното. През изминалите дни приемах онова, което беше невъзможно да предотвратя, дори когато е свързано с неприятности и понякога трагедии. Правех следващата крачка и после една допълнителна. Нямах друга философия. Още един ден, и още една нощ бяха отминали. Вероятно в подобна ситуация основният смисъл е да живея с момента. И дори, ако съм способен, изцяло да му се отдам. Винаги се налага още нещо да направя. Често не каквото ми се иска. Но това не означава, че мога да го отложа или пренебрегна. Съвсем изненадващо в паметта ми се появи гледан някога клип в интернет. Постепенно измести всичко останало. Стадо зебри прекосяваха река пълна с крокодили, тракащи зловещо челюсти. Две от зебрите не стигнаха другият бряг. През цялото време стадото продължи да се движи мощно, със скорост. Вероятно и ние така ще прекосим тази зловеща река, понякога обикновен грип, а за други, приятели и познати, се оказва смъртоносна. За сега все още намирам сили да вярвам в собственото си временно безсмъртие. И за най-неприятно приемам еднообразието, както и принудата да се движа само по безопасната страна на реката.
Be the first to comment