Иглика Горанова*
-Проф. Вълчев, защо гражданското общество от години не е удовлетворено от правосъдието у нас?
– Според мен е спорно до каква степен у нас може да се употребява понятието „гражданско общество”. Струва ми се, че нашето чувство за общност през последните години все повече се разпада, вместо да се заздрави. Идеята за гражданското общество от времето на Кант е не просто отрицание на полицейската държава, а общност на свободни хора, които съпреживяват общи ценности. Аз не мисля, че у нас наблюдаваме съпреживяване на общи ценности. Обществото се раздроби на отделни относително затворени групи и това не е само българска тенденция. Във Фейсбук и другите социални мрежи човек се чувства комфортно в група от 100 – 200 сходно мислещи хора и често е склонен да вярва, че целият свят мисли като него. Иначе по отношение на доверието мога да кажа, че ние българите като цяло не сме доволни от която и да е публична система – било образование, здравеопазване, социално осигуряване, пътища и пр. Казвам го, за да не се смята, че всичко е наред и само съдебната система е закъсала с доверието и трябва да се насочи вниманието изцяло върху нея. Съдебната система се развива по-скоро добре, с уговорката, че нито една страна в света не счита, че съдебната система е съвършена, че не подлежи на развитие и е безкрайно справедлива. Всяка съдебна система трябва да реши два големи проблема от гледна точка на доверието. Първият е дали хората вярват, че законът се прилага точно и еднообразно, а вторият – дали хората намират закона за справедлив. Това обаче са две различни неща. Аз преподавам от много години обща теория на правото и моите студенти, които са в първи курс и поради това с все още крехки юридически познания, искат да чуят от нас, че когато станат съдии, ще могат да издават справедливи решения и присъди. Макар и с неудоволствие, аз се опитвам да охладя тези очаквания. Не защото не вярвам, че правото е свързано със справедливостта, напротив, вярвам го, макар и с уговорката, че връзката между право и справедливост минава през мира. Но практическият въпрос пред един съдия се състои в следното – трябва ли да приложи закона дори ако последиците от това прилагане ще произведат несправедливост? Трябва ли в този случай да приложи закона, или е свободен да приложи своите възгледи за справедливост. Този въпрос е дискутиран през последните няколкостотин години в западните общества, а вероятно и много преди това, на най-различни места. Не може да не си даваме сметка, че ако признаем правото на всеки съдия да постъпва според собствената си представа за справедливост, това означава, че се отказваме от идеята за правна сигурност, защото магистратът в Силистра може да има различна представа за справедливост от колегата си в Русе и да няма никаква предвидимост по което и да е дело. От друга страна, ако трябва точно да се прилага законът и се каже, че справедливостта няма никакво значение, това означава да се откажем от една ценност, която винаги се е разглеждала като ориентир за правото.
Наскоро в Юридическия факултет на СУ проведохме конференция с участие на колеги от водещи университети в света, която беше посветена на демокрацията и съда. Аз си позволих да изнеса доклад, чиято логика е горе-долу следната. В съвременната либерална демокрация има едно изначално напрежение, което става все по-видимо. Либералната демокрация е изградена върху разбирането, че всички важни органи трябва да бъдат формирани на базата на избори, т. е. тя се базира върху политическото представителство и в крайна сметка върху аритметичните мнозинства. Наред с това обаче съществува едно голямо недоверие в решенията на тези мнозинства. Например у нас (а и на много места в света) са въведени забрани с референдум да се решават въпроси, свързани с бюджета или с размера на данъците. Защо? Защото се опасяваме, че хората ще гласуват едновременно за високи разходи и ниски данъци. В съвременните конституционни модели има и различни тела, които ограничават принципа на мнозинството – конституционните съдилища, управителните съвети на националните банки и др. Но най-важният ограничител на мнозинствата е нормативната идеология, защитавана от съда – а през последните петдесетина години това е идеологията на правата на човека. Т. е. каквото и да реши мнозинството, съдебната система трябва да защити правата. Факт е, че днешните мнозинства са най-често мнозинства от отчуждени потребители с бързо променящи се вкусове и с ниска лоялност към демократичните институции и ценности. Както показа ХХ век, тези мнозинства могат лесно да бъдат изплашени и разгневени и да потърсят решение в силната ръка. ХVII и ХVIII век разомагьосаха (по думите на Марк Вебер) държавата и я поставиха на рационални основи. Края на ХIХ и началото на ХХ век разомагьосаха човека и го сведоха до еволюирал примат (по Дарвин) с класово съзнание (по Маркс) и с едипов комплекс (по Фройд). Все повече съм убеден, че ще бъде огромна грешка, ако позволим този век да разомагьоса съда, защото той е последната солидна преграда, която брани демокрацията такава, каквато я познаваме.
– Издавате “Юридически барометър”, в който следите законодателството. Защо у нас законите се променят толкова често?
– Вече стана банално твърдението за високия темп на изменчивост на българското законодателство. Да припомня, че през последните десетина години у нас се приемат нови, респективно се изменят и допълват средно по 130 закона и по 800 подзаконови нормативни акта на година. Има и отделни „шампиони” – Кодексът за социалното осигуряване например, който засяга две трети от българското население, търпи всяка година 7 – 8 промени. Той вече има над 130 изменения и допълнения, а е влязъл в сила през 2000 г. Миналата година кодексът отбеляза рекорд с 13 изменения и допълнения. В тази връзка обичам да казвам, че от момента, в който нашите студенти влязат в СУ, докато завършат, ще има 5000 промени в българското законодателство. Това е една от най-големите динамики на законодателството в Европа в нереволюционно време. Причините за тази динамика са най-различни, като най-значимата е неумението на публичните институции да планират работата си.
– Злоупотребяват ли депутатите със законодателната си инициатива?
– Не мисля, че това е проблемът. По-скоро е обратното – Министерският съвет предпочита да вкарва част от законите в парламента чрез депутати. Прави го, когато не иска да има обществено обсъждане на дадени промени или пък много бърза с тях. И тогава дават на депутати от управляващото мнозинство да внесат закона, което те и правят. Понякога се прави и нещо по-лошо – с преходните и заключителни разпоредби на един закон се правят значими промени в друг, нямащ нищо общо с първия. Тази практика, за съжаление, се засили през последните няколко години. Има и още една лоша практика. Конституцията е определила срок, в който законът да влиза в сила – три дни след обнародването му в “Държавен вестник”, освен когато в самия закон е посочен друг срок. Смисълът на тази конституционна разпоредба е по-скоро да се предвижда по-дълъг срок, в който хората и институциите да се запознаят с новата уредба. На практика обаче става обратното – миналата година 40% от всички закони предвиждат влизане в сила от деня на обнародването им, без да има някаква спешност, която би оправдала това. Давам пример със закона за изменение на Търговския закон, който е престоял в Народното събрание повече от 300 дена, но влиза в сила от деня на обнародването му. Според мен тук не става въпрос за злонамереност, а за неумение на публичните институции да планират работата си. Когато бях министър на образованието, през първата година директорите на дирекции се надпреварваха с искания да се инициират промени на закони – имало европейски изисквания, нещо били забравили, нещо им пречело. Моята позиция беше, че промени се правят най-много веднъж годишно, и то само ако е наложително с оглед на публичния интерес.
Цялото интервю може да прочетете тук
Be the first to comment