Известният български писател Стефан Кисьов ще представи новия си роман „Житиеписецът“ в Генералното ни консулство в Ню Йорк на 23 февруари от 18:00 до 20:30 ч. местно време. Това съобщи дипломатическото представителство на страницата си във Фейсбук.
Главният герой в новата книга на Кисьов е житиеписец от девети век, който пише житие на Константин Философ и се впуска в проучване на живота и делото му в Рим, Венеция, Константинопол, Плиска и В. Преслав. По пътя житиеписецът се среща с плеяда исторически личности – папи, патриарси, императори, князе и т. н.
“Новият ръкопис на утвърдилия се като познавач на съвременните нрави писател Стефан Кисьов е посветен на Константин-Кирил Философ. Подходът, който той избира обаче, е да създаде образа на един житиеписец, който като разследващ журналист тръгва по местата, където е пребивавал създателят на глаголицата и един от най-мащабните християнски мисионери. Така животът на големия християнски деец и християнски светец е пресъздаван стъпка по стъпка, като резултат от срещи и разговори с хора, с които се е познавал по-добре или не толкова добре. Но по-важното е – при този начин на разгръщане на повествованието Константин-Кирил Философ е фигура загадъчна, но и фигура, разкриването на чиито постъпки е задача на различни институции. Не познавам друг опит да се разкаже по по-вълнуващ и новаторски начин съдбата на Константин-Кирил Философ след „Хазарски речник“ на Милорад Павич”, пише в рецензията си проф. Йордан Ефтимов.
Стефан Кисьов има издадени осем романа и множество разкази. С „Екзекуторът“ през 2004 г. той става първият писател, спечелил Националния конкурс „Български роман на годината“ на фондация „Вик“. Роден е на 30 април 1963 г. в Стара Загора, където завършва гимназия с преподаване на френски език „Ромен Ролан“. Учил е в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, в Софийския университет „Климент Охридски“ и Сорбоната в Париж.
Представяме ви и откъс от романа:
Бях от двайсет години в Рим. Трудът и упоритостта, както и късметът ми помогнаха – от разбойник да стана всепризнат автор на жития, разпространявани във всички християнски държави. Живеех в истински палат на Капитолийския хълм, имах трима слуги /единият от които градинар/, млада жена и всичко, което може да си пожелае човек. Но един ден… В приемната ми ме чакаше мършав, попрегърбен шушумига, обаче богато издокаран – като за дворцов прием.
– Аз съм месер Манфредо Запа, управител на княз Монти – представи се той тихо; едва се чуваше. – Господарката ми иска да ви види.
Понечих да откажа. Имах доста работа, а и посещенията при княгини не са любимият ми специалитет. Но гърбушкото измъкна от пояса си черна, кожена кесия с нещо тежко вътре в нея. Метна я на масата в приемната ми – като топка за игра, ала кесията не подскочи, не помръдна от мястото си – там си остана, където се бе приземила. Като закована.
– Това е за труда – уточни той. – Господарката ми рече да ви предам, че цени времето ви.
– Умна господарка имаш – отбелязах аз. Вдигнах кесията от масата. Едва не ме заболя кръста от усилието. Надникнах вътре – злато, чисто злато. С това беше пълна тя – до горе.
– Кога тръгваме? – изграчих аз.
– Каретата чака – ухили се лъскавият. Миг след това се носехме из Рим, теглени от шест буйни, черни коня.
Имението „Монти“ се намира недалече от реката – от Тибър, на овално възвишение над тиха уличка с изглед към Колизея. От двете ѝ страни растяха млади кипариси. Някак малко по-тънки от обикновените – и по-светли. Досега не бях виждал такива. Кой знае откъде ги бяха докарали. Бяха и доста нагъсто един до друг засадени, като живи свещи, с полюшващи се от вятъра пламъци. Доколкото подразбрах от придружителя си, така ги била посадила лично въпросната княгиня Монти, чието владение заемаше цялата дължина от горната страна на уличката – палацо от времето на император Магнеций, обграден с непристъпна каменна ограда отвън и просторна градина – отвътре. Градината бе събрала в себе си сякаш всички дървета, храсти, цветя и треви на света. Поне тия, които можеха да се срещнат в нашите – и близките до тях – географски ширини. Всичко била измислила, посадила и обгрижвала княгинята, обясни ми управителят. Той не спираше да си хвали господарката.
Наистина изглеждаше прилично, няма две мнения по въпроса. Градината, имам предвид. Княгинята не я бях виждал още. До този ден не бях зървал и палацо–то. Беше, както вече казах, огромно… и бяло, чисто бяло. Като сняг. Умопомрачително богато. Изпълнено с толкова злато, сребро, кристал, гоблени, мрамор и коприна, колкото не бях виждал дори в покоите на папата. Месер Манфредо ме заряза насред салона за гости, като ме помоли „да почакам“. Така и направих. Не скучаех особено. Имаше какво да се види. Докато да разгледам фреските на тавана, между които майсторски нарисуваните Фарон и Морфей, изскочи друг слуга, още по-богато наконтен и от началника си. Чак взе да ми става неудобно, че не съм си сменял ризата от сутринта.
– Последвайте ме, милостиви господарю – смирено произнесе той. Тръгнахме по един безкраен коридор, по който вървяхме сигурно около час. След това – като изкачихме безброй стъпала и се спуснахме по още толкова, преминахме двайсетина богато, но напълно различно един от друг обзаведени салона, две библиотеки, изпълнени с ръкописи до таваните, три трапезарии, две бални зали, две огледални зали и една тронна, ние се озовахме в малък кабинет, обзаведен спартански. Като монашеска килия. Но все пак уютен и с много цветя в саксии. В тоя дворец цветята бяха на почит. Освен гостите. Така ми се струваше.
Зад писалище от дъбово дърво, с пъстро перо за писане в ръката, седеше красива, облечена в черно жена. От ония, на които не можеш да отгатнеш възрастта. Можеше да е на двайсет или четиридесет години – жена девойка. Изкушението на свети Антоний. Достатъчно зряла, за да вдъхва почит, но и тъй младолика и свежа, че можеше да съперничи на най-палавата девица. В съзнанието ми изплува име. Констанца. Бях го чувал да се прошепва боязливо из Рим. Както и името на съпруга ѝ, княз Монти. Малцина бяха имали възможността да я зърнат. Беше героиня на безброй легенди. Повечето от тях не се разказваха пред деца. Едно от най-големите развлечения на римляните са клюките. Тия за княгиня Констанца Монти бяха най-вълнуващите от тях.
Коленичих в нозете ѝ. За малко да си ударя главата в писалището. Княгинята видя това.
– Станете – усмихна се мило тя.
Изправих се. Тя ми посочи дивана пред прозореца, от който се откриваше прекрасна гледка към екзотичната градина и водоскоците. Поклоних се и се настаних на него, като не свалях поглед от княгинята. Имаше неправилни черти, малък нос, сини очи. Излъчваше спокойствие и хармония. Опитах се да кажа нещо, но от устата ми не излезе звук. Разтеглих устни. После ги облизах, предпазливо. И зачаках.
Тя също не бързаше да започне, изучаваше ме с усмивка, внимателно, но ненатрапчиво.
– Чувала съм, че сте майстор на жития – каза тихо, с ясна дикция тя. Акцентът ѝ беше безупречен, но все пак ми се струваше, че говори донякъде като чужденка.
– Така казват – преглътнах аз с мъка, гърлото ми беше пресъхнало.
Всъщност не бях написал много жития. На свети Тома, свети Игнатий, свети Мина… Първите две не станаха особено добри. Такъв съм си. Нещата не ми се получават винаги от първия път. А и писането на жития не е лека работа. Мисля си, че опитът ми на разбойник, затворник, грешник и т.н. ми е от голяма полза. Как иначе бих могъл да разбера какво е ставало в душите на моите герои? А след това да опиша живота им?
Слугата тикна пред мен сребърен киликс с вода и поднос с екзотични плодове. Поклони се и излезе. Всъщност не го видях да излиза. Просто изчезна. Но и не ми беше до него.
– Не съм ги чела, но човек, на когото вярвам безрезервно, твърди че е така… Заповядайте – посочи княгинята към плодовете. – Пресни са, тази сутрин ги донесоха от пазара…
– Благодаря – отпих глътка вода. Почувствах се по-добре, но все още бях напрегнат. Не можеше да е другояче в присъствието на такава жена.
– Говорих с отец Винченцо, който е игумен на манастира „Сан Марко ди Презумпция“. С него решихме, че ще е хубаво да направя на манастира им дарение от хиляда константинови солида. Но после, по време на разговора ни, той ми спомена, че имало нужда библиотеката на манастира да бъде попълнена с повече богоугодни книги, нови жития на светци. Тя направи пауза, като ме гледаше с вдигнати вежди. От това лицето ѝ стана още по-интересно. Кимнах без да кажа нищо. Тя продължи:
– Мъжът ми, който горещо ме подкрепя в набожността ми, беше голям поддръжник на папа Николай и ми беше разказал за това, как преди повече от двайсетина години един свят мъж на име Константин-Кирил, погребан в църквата „Сан Клементе“, донесъл мощите на св. Климент от Херсон в Рим… Знаете ли нещо за него?
– Не, мадам. Не знам.
– Може да видите гроба му в църквата „Сан Клементе“.
– Какъв е той?
– Византиец. Доколкото знам, но това няма значение. Един от най-мъдрите християни, чист и светъл човек. Посветил живота си на покръстването на езичници, на изучаването на теологията и житията, на науките и философията.
– Да, естествено – казах аз. – Сигурно затова са го нарекли Философ, предполагам.
– Нарекли са го заради неговата мъдрост – свиха се недоволно веждите ѝ.
– Да, да, мадам.
Тя замълча.
– Той… той признат ли е за светец?
Тя преглътна, лицето ѝ възвърна своята живост и очарование.
– Не, не е. Точно за това става дума. С отец Винченцо си мислехме, че би било добре да се напише за него едно житие, което да разкаже на монасите за добродетелния му живот. А и да подскаже на тия, от които зависят божиите дела тук на земята, може би не сега, а по-късно, да направят по съответния начин това.
– Имате предвид негово светейшество ли? – прекъснах я аз. Не може да се каже, че умеех да държа езика си зад зъбите. Никак даже.
– Да – кимна тя. Явно този път по-малко изненадана. Бързо свикваше.
– Обърнах се към вас, защото отец Винченцо цени вашия опит и според него няма по-голям майстор в наши дни в изкуството да се разказва за живота на свети хора от вас.
– Благодаря ви, княгиньо.
– Работата никак не е проста. Трябва да се проучат както архивите в библиотеката на Ватикана, за което ще ви съдействам лично, тъй като мъжът ми има известно влияние там. Освен това трябва да се проучат живота му и мисиите, които този свят мъж е изпълнил. Най-вече делото на живота му – създаването на писменост на славянския език и признаването му от папа Адриан за свещен заедно с трите други свещени езици – латинския, гръцкия и еврейския.
– Хм, не знаех. Негова заслуга ли е това?
– Да. Той е създал и съвсем нова християнска азбука, на която да пишат славяните, която се използва вече в България, Моравия и Панония.
– Интересно. А той… Константин, във Византия ли е живял, княгиньо?
– Главно там, да. Но освен това е бил при сарацините, хазарите. Вие също сте пътували много, нали?
– Да, княгиньо.
– Животът ви е бил пълен с обрати…
– Да.
– И премеждия…
– Точно така.
– Трябва ми точно човек като вас. Истински мъж и духовник.
– Благодаря ви, но… – зачудих се как да ѝ откажа.
– За това ще ви заплатя хиляда златни номизми – този път ме изпревари тя.
– Не. Съжалявам – думите сякаш сами излязоха от устата ми.
Изведнъж в стаята стана тихо. Много тихо. Княгинята помръкна като пролетен ден. Но иначе мускулче не трепна по лицето ѝ. Само очите ѝ ме загледаха някак тъжно, унесено.
– Моят управител ще ви изпрати – надигна се от мястото си тя, заобиколи писалището и ме доближи. От нея се носеше ухание на роза.
И аз станах от дивана.
– Все пак може да опитам да направя нещо… сам – рекох аз. – Но не обещавам. Съжалявам, княгиньо. Аз не работя по поръчка. Трябва да ме вълнува живота на един човек, за да се заема с изучаването и описването му.
– Разбирам – кимна все така тъжно тя.
– Благодаря ви все пак за предложението – казах аз. Тя се усмихна. „По дяволите“, казах си аз, поклоних се. Сбогувахме се и излязох от двореца в градината, където ме очакваше месер Манфредо заедно с каляската с шестте коня и кочияша, за да ме откарат обратно в дома ми. Отказах му и си тръгнах пеша въпреки студеното време.
Казвам „тръгнах“, но също така се налага да кажа и: „върнах се“. Защото още щом излязох навън хладният въздух, уличната врява и най-вече гъмжилото от обикалящи безцелно бедняци веднага започнаха да ме разколебават в решението ми да откажа щедрото предложение. Да ме вразумяват. Вървях и мислех, мислех и вървях. По онова време Рим беше град, който нямаше много общо с бляскавата столица на световна империя, каквато е бил по времето на Октавиан Август, Тиберий и Нерон. Сега улиците тънеха в кал и смрад. Мръсни псета, дръгливи и крастави, бесни, ръфаха с еднакво настървение и уличните котки и глезените на пешеходците. Жителите му, потомци на някогашни роби, римляни и хуни, многобройните представители на духовенството, живееха в коптори без вода. Тънеха в мръсотия и се отдаваха на Божията милост по известните им начини – пост, молитва и хвалене на Бога. Както и оплюване на Оногова, на Когото не беше редно да се споменава дори Името. Липсата на хигиенни норми предизвикваше ранна – и изключително висока – смъртност, често и епидемии. Но всичко това бледнее пред най-голямото зло – глада, с който жителите на градовете ежедневно се бореха. И трябва да признаем – съвсем безуспешно. Защото нищо и никой не беше по-силен от глада… и парите! Същите, като тези, които току-що бях отказал!
„Хиляда номизми са много пари“, помислих си аз. „А и въпросният Философ с неговата азбука и мисии по света си го бива! По дяволите, трябваше да приема! Ще приема!“ Обърнах се и закрачих обратно.
Портата на двореца „Монти“ беше отворена. Месер Запа и кочиашът стояха един до друг зад нея и сякаш не се изненадаха от появата ми:
– Последвайте ме – отново се поклони прелюбезно управителят. И лично ме въведе при господарката си, която не беше помръднала от мястото, от което ме беше изпратила – сякаш знаеше, че ще се върна.
– Сигурна съм, че ще се справите – задоволи се да каже в отговор на многословните ми обяснения тя.
Така се заех с този случай.
Be the first to comment