Пламен Панайотов: Популизмът най-лесно „минава“ през наказателното право -

Иглика Горанова, сп. “Икономист”*

– Проф. Панайотов, защо се правят законодателни предложения, които са очевидно несъстоятелни, при положение че има Консултативен съвет по законодателството към парламента? Депутатите ползват ли тази експертиза и доколко?
– Популизмът най-лесно „минава“ през наказателното право. Когато е налице даден социален проблем, съответният депутат или съответните депутати предлагат нови състави на престъпления или утежняване на санкциите за вече регламентирани престъпления. Търсеното внушение спрямо обществото е, че по този начин проблемът вече е решен. Това, разбира се, не е така. Не се посочват действителните причини и условия, които водят до съответния социален проблем. А известно е, че без съсредоточаване на усилията и на публичните институции, и на обществото като цяло, върху неговото преодоляване или поне ограничаване няма как той да бъде трайно решен.Познавам повечето от колегите, които участват в посочения от Вас Консултативен съвет. Те са много добри професионалисти. Ако депутатите ползват техния висок експертен капацитет, то със сигурност би се повишило значително качеството на внасяните от тях законопроекти.

– Ваши колеги заговориха за свръхпроизводство на “законодателен боклук”. Кои са най-абсурдните предложения в наказателното законодателство?
– Те са много. Правят се “на парче”. Някои от основните причини за некачествените законопроекти са следните. Първо, наказателното законодателство е кодифицирано. За да се промени обосновано дори само една разпоредба, трябва да се познават задълбочено всички останали. В противен случай се нарушава основен принцип на наказателното право – изискването за кохерентност. Спазването му предполага наказанията да са съответни на престъпленията. Понастоящем в редица случаи за престъпления с относително по-ниска степен на обществена опасност се предвиждат по-тежки наказания, и обратно – за престъпления с относително по-висока степен на обществена опасност се предвиждат по-леки наказания. Второ, не се познават задължителните за България при формиране на наказателното законодателство минимални и максимални стандарти, произтичащи от правото на ЕС и от международното право. Трето, при изготвянето на законопроекти не се съблюдава и друг основен принцип на наказателното право – този за необходимостта, т.е. да се гледа на него като на ultima ratio – последно средство за реакция спрямо противоправно поведение.

Ще дам и няколко конкретни примера. Те са от шестте законопроекта за изменение и допълнение на НК, обединени за разглеждане с разисквания по-горе законопроект относно корупцията в частния сектор. Според един от тях се предлага да бъдат заличени маловажните случаи на кражба. Ако това стане, и за дребни кражби на незначителна стойност ще следва да се носи отговорност до осем години лишаване от свобода. Според друг законопроект се предлага да се заличи изискването, според което незаконният улов на риба се счита за престъпление само ако случаят е немаловажен. Ако това предложение се приеме, то за незаконен улов примерно на половин килограм риба ще следва на дееца кумулативно да се наложат три наказания: лишаване от свобода до една година, глоба от сто до хиляда лева и лишаване от право да упражнява определена професия или дейност. С трети законопроект се предлагат изменения, според които незаконната сеч на дървета или части от тях, включително отсечени или паднали, когато те са на стойност над една минимална работна заплата, да се наказва с лишаване от свобода до шест години и с глоба от хиляда до двадесет хиляди лева.

Когато се четат подобни законопроекти, се остава с впечатление, че у нас на каквито и да е правонарушения не може да се противодейства по друг начин, освен със средствата на наказателното право. Това, разбира се, е абсурдно. Ако продължим в същата посока, в скоро време ще трябва да приемем, че целта е голяма част от обществото да бъде причислена към криминалния контингент.

– След убийството в Пловдив, при което доктор застреля крадец в гаража си, на политическо ниво се заговори за промяна на института на неизбежната отбрана, а после се замълча по темата. Трябва ли нещо да се пипа в тези текстове?
– Не, такива промени не са необходими. И понастоящем нашият НК дава достатъчно възможности за ефективно противодействие на непосредствено противоправно нападение. Те даже са по-големи в сравнение с предвидените според законодателството на редица развити демократични държави. Накратко ще посоча някои от основните хипотези. Първо, когато е застрашен животът на едно или повече лица с непосредствено противоправно нападение, то законът дава възможност нападателят да бъде умъртвен. При това независимо от използваните начини и средства. Второ, дори и действащият при неизбежна отбрана да превиши пределите на неизбежната отбрана, а такова превишаване има само когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението, ако превишаването се дължи на уплаха или смущение, поведението е ненаказуемо. Например, ако действащият при неизбежна отбрана е нападнат нощем, в гръб, бидейки в състояние на уплаха, той не може да прецени действителните намерения на нападателя – дали той иска да засегне живота му, здравето му, или иска само да вземе портмонето му. В последния случай, ако нападателят бъде умъртвен, обективно ще е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, но тъй като то се дължи на уплаха, няма да се носи наказателна отговорност. Трето, НК регламентира необорима презумпция, че няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище. Под жилище се разбира всяко място, което се обитава за живеене. В тези случаи, включително при умъртвяване на нападателя, липсва основание за носене на наказателна отговорност. Четвърто, законът брани дори лицето, което действа при мнима неизбежна отбрана – когато то погрешно счита, че са налице обстоятелства, обуславящи възможност за действие при неизбежна отбрана, макар и обективно такива да не са налице. Тогава е налице фактическа грешка – обстоятелство, изключващо вината. И при такава хипотеза няма да има основание за носене на наказателна отговорност.

– Има ли нужда от нова наказателна политика, като се вземе предвид, че Наказателният кодекс е приет през 1968 г.?
– Наказателното право поначало е консервативно. Много от неговите основни институти са издържали изпитанията на вековете. Същото важи и за класическите форми на престъпна дейност. Разбира се, през последните години българското наказателно право, подобно на наказателното право на повечето европейски държави, претърпя и наложителни промени с оглед съвременното развитие на обществото. Пример за това е обособяването в особената част от нашия НК в самостоятелна глава на компютърните престъпления. С други думи, макар и в основата си консервативно, наказателното право следва непрекъснато да се развива и усъвършенства. У нас това се отнася преди всичко до особената му част. Обратно на очерталите се тенденции напоследък, то се нуждае от декриминализиране на някои прояви с относително по-ниска степен на обществена опасност. Например просията според българския НК все още се третира като престъпление. Следва да бъдат заличени и състави на престъпления, които нямат нищо общо със съвременните обществени отношения. Нашето наказателно право се нуждае също така от значително ограничаване на степента, в която се засягат правата и свободите на гражданите посредством наказателната репресия. Не ми е известно, да речем, наказателното законодателство на друга държава, членка на ЕС, да регламентира не един, а два вида доживотен затвор (със и без право на замяна), и наред с тях и наказание лишаване от свобода, което за едно извършено престъпление може да достигне тридесет години.

Проф. Пламен Панайотов е специалист по наказателно право, ръководител на катедра „Наказателноправни науки” в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2001 г. стана депутат от НДСВ и оглави парламентарната група на партията, а през 2003 – 2005 г. бе вицепремиер в кабинета на Симеон Сакскобургготски.