Парижкият шофьор на такси

От Стефан Кисьов

Цял ден обикаляхме забележителности. Айфелова кула, Триумфална арка, Тюйлери, Лувър, Нотр Дам. История, култура, крале, импресионисти. Бонжур мадам, мерси мадам. Късно вечерта се качихме на един препълнен с араби и чернокожи подземен влак. Въпреки пандемията, повечето бяха без маски и долепени плътно един до друг дишаха в лицата си без сякаш да се тревожат от заразяване. Влакът спираше, вратите се отваряха, от перона нахлуваше нова порция чернокожи без маски, които яростно натискаха тия вътре, раздаваха се крясъци, ругатни. Накрая стигнахме Стад дьо Франс. Едва слязохме /омачкани като сардели/ и се прехвърлихме на безплатния автобус, който заместваше метрото, което иначе си пътуваше до летище Шарл дьо Гол. А по пътя почти заспахме. Но скоро стигнахме терминал 2 и слязохме да потърсим такси, което да ни закара до хотела ни. Тойбеше недалече оттук. Някъде между пистите за излитане и кацане. Стигнахме една стоянка пред изхода, където се бяха наредили двайсетина таксита, и също толкова шофьори. Попитах един от тях дали някой може да ни закара до нашия хотел, а той ми сочи някакъв тип встрани: „Ей тоя ще ви закара!“ „Тоя ли?“ уплаших се аз. Общо взето нищо в посочения мъж не ми вдъхваше доверие. Беше на около шейсет години. С омачкана маска, размъкнати дрехи, съвсем скъсани маратонки. Небръснат от няколко дни. И с унесен поглед, който не предполагаше обратна връзка с реалността. Но „предводителят“ на таксиджиите ме погледна сериозно и ме увери , че „всичко ще е наред“. Така че ние тръгнахме послушно след мъжа, който ни поведе в неизвестна посока. „Къде е таксито?“ осмелих се все пак да го попитам аз. „Ей го там!“ сочи ми той един паркинг на около стотина метра от другите. И с дистанционното изключи алармата на едно бяло такси, чийто мигачи просветнаха в мрака. Изглеждаше прилично. Такси като такси. А и това, че изпадналият тип имаше дистанционно, ми вдъхна увереност, че може би всичко ще е наред. И наистина, като се качихме и потеглихме, бързо промених мнението си за него. Той се оказа истински парижки Кид Шелийн. Въпреки изпадналия си външен вид беше гениален шофьор. Наблюдавах го внимателно през цялото време. Следях реакциите му. Всяко движение. Как спираше на светофарите и как потегляше. Как изправарваше. Ориентацията му. Той беше просто перфектен. Не знам каква беше причината да бъде така изпаднал. Болест, алкохол или нещо друго. Но като шофьор беше не просто безупречен, а съвършен, истински Ники Лауда. Караше с оная необикновена лекота присъща само на най-големите майстори зад волана. Които са просто сякаш сраснали с машините които карат, а колите им стават като живи същества… Все пак ми стана малко тъжно, разбира се, като виждах как беше изпаднал. Но и мислено му се възхищавах… Мислено свалих шапка и на другите шофьори, които очевидно го познаваха и затова го бяха препоръчали… На това мнение беше и жена ми, която също е чудесен шофьор и която не по-малко от мен остана възхитена и изненадана от него. На всичко отгоре той беше и честен. Единственият парижки шофьор, който включи таксиметъра си и ни взе само дванайсет евро от летището до хотела. Всички предишни ни бяха искали по двайсет… Оставих му добър бакшиш… какво друго можех да направя?Така приключи първата ни вечер в Париж.

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.