Нови стихотворения от Палми Ранчев

ПАРЦАЛИВО ЗНАМЕ

Навън – тъмнина, в стаята –

светлината влудява.

Измислена, изкуствена, ненужна.

Кой е запалил лампата?

Ще ми се пръсне главата.

Излизам. Правя няколко крачки.

Затварям очи. Тъмнината е навсякъде.

Говори. Мисли. Подрежда думи.

Каквото има да казва – казва.

Научава. Запомня. Записва.

Искам да продължа – не се получава.

Отново и отново – не се получава.

Напразно чаткам с кремъка.

Нито е тъмно, нито – светло.

Заставам в средата. Равновесие.

Не. Отива по към тъмното.

Натам ме влече. Търся стена.

Да се опра. Накрая застивам.

Някой ме снима. Или съм се запомнил.

Вървя. Целият смисъл. Стига ми.

Все някога ще обясня защо.

Или някой ще ми помогне.

Намесват се кучета. Лаят.

Без страст. Без цел. Просто лай.

Търся. Избирам тъмен ъгъл.

Достатъчно тъмен. Там съм силует.

Част от себе си. Другата част

се завива през глава. Напряга се –

да чуе. Вика ли ме? Пак тишина.

Изглежда са ми помогнали.

Отново думи. Треперя. Треса се.

Отварям уста – излизат. Къртят се.

Търкалят се. Виждам – далече са.

Чувствам – в мене са. И няма ли жена,

дете любимо? Заслушан в дъха им,

да не чувам тътена. Без отговор

достигам брега. Водата е спокойна.

Заливът – нарисуван с парче луна.

Кой ще ме накаже, ако съм сгрешил.

Опитвам сам. Или бих опитал.

Само се усмихвам. Усмивката ми –

парцаливо знаме. Парцаливо – от какво?

Обвивам тялото си. Опитвам се

да бъда цял – едно. Един човек.

Ръцете ми се размножават от желание.

Да хвана всичко. Да не пропусна

нещо свое. Поне – да го докосна.

ПОЧТИ ГОЛГОТА

Изкачвам кръста си на хълма,

изправям го, възкачвам се на него сам.

В плътта си клинците забивам.

И внимавам да не падна сред тълпата,

събрала се да ме погледа

как крещя и се извивам.

Споменавам грехове,

които трябва да ми опростят.

Накрая да съм разпнат

не ми достига малко: клинец незабит,

ръка неприкована. И не съжалявам,

когато хората се разотиват.

Или не, вървят към следващия хълм,

където друг нещастник

размахва чук, снопче клинци

и кръст. И кръст, разбира се.

Замахах с ръка неприкована.

Върнете се, върнете се, върнете!…

Онзи самозванец лъже.

Нищо интересно няма да се случи.

Представлението не е завършило.

Интересното тепърва предстои.

Няма кой да чуе виковете,

Хриповете и стенанията ми.

Утешавам се, че сам,

в компанията на мухи и гарвани,

едва ли ще ме обвинят,

че всъщност нямам

нищо повече, което да покажа.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.