Нови стихотворения от Палми Ранчев

РАЗМИНАВАНЕ

Задължително е да обичам близките си,

мисля, без причина, докато бавно вървя.

Мога ли да обичам далечният непознат,

с когото сега се оказахме от двете страни

на плашещо тъмен, влажен и дълъг тунел.

Този път причината ми се струва сериозна

Тунелът, прекалено тесен в ранната утрин,

прилича на свистящо предизвикателство.

На библейско изпитание за греховете ми.

Или днес ще се окаже опасна случайност.

Докато се разминавахме с непознатия, той

приятелски се засмя. И почти ме прегърна.

НАДПРЕВАРА

Срещу мен луничав хлапак се почесва

демонстративно по главата. Мръщи се.

Опитва се да разбере – и не разбира –

защо тече и не изтича капризната река,

събрала води от вечно идващото време.

Дали участва във вселенски кръговрат.

Или след безкрайно криволичене – през

бързеи и водопади – се влива в Нищото.

Шега е всичко за хлапака. Луничките му

се раздвижват от усмивка. Светват зъби.

И той затича към отсрещното дървото –

ще стигне преди някой да го изпревари.

ВЪРВЯ

по калния тротоар. И се оглеждам

в уличните локви. Заедно с небето.

Колко ли от минувачите наоколо са

го забелязали. Още колко ще открият

изненадалата ме шеговита близост.

НАИСТИНА ЛИ

виждаш това което виждаш? –

питат ме с невинна интонация. 

Чувам гласа само на един човек –

всъщност са безброй непознати.

Всички те настояват за отговор. 

Повтарят въпроса. Притискат ме.

Искат да се почувствам виновен.

И аз се чувствам – навеждам глава.

Някъде там долу търся отговора

като стотинка, изпусната на пода.

През това време те се опасяват,

че и аз ще ги попитам за същото.

АКО

началото и краят плътно се слеят,

средата престава ли да съществува?

Имам право на подобно съмнение,

след като винаги съм подозирал,

че реалността е смес от баналност

и щедро допълващи я измислици.

Отдавна ми се струва, че пътувам,

полузаспал в полупразен автобус.

Сънувам. Или наистина се случва?

Нося се към последната му спирка.

Все още е достатъчно движението.

Усещането ми за постоянна скорост.

СТУДЕНО Е

Един след друг изчезват

приятели и врагове.

Отнасят най-топлите кръпки

от парцаливото одеяло,

с което нощем се завивам.