На плаж в Хавана по време на коронавируса

Стефан Кисьов, Хавана

Вчера с дъщеря ми К. отидохме на плаж в Хавана – в кварталния плая Мирамар. Беше пак притъмняло, но това, тук в Куба не ни пречи – дори да вали, времето винаги остава топло, както и морската вода. Дори облачното време си има своите предимства, защото иначе яркото и горещо слънце напича твърде силно…Но още не бяхме тръгнали и ето, че заваля, което чак не влизаше в моите планове, защото ако нещо не е прието да се прави в Куба, то е да се къпеш по време на дъжд. Това е нещо, което кубинците не правят, а и не се препоръчва и на чужденците. Предполагам, най-вече заради гръмотевиците, които тук по време на дъждовете са обичайно явление и могат да те убият във водата. /Освен това те и обикновено не се къпят и след залез слънце, когато се стъмнява, не знам защо, може би заради акулите или някакви техни магьоснически вярвания; както и да е./ Затова аз колебливо предложих на К. да се върнем /въпреки, че аз бях настоявал да отидем/ но тя с присъщия си опимизъм ми възрази, че дъждът скоро щял да спре. Така, под капките, продължихме към плажа, като единствено по едно време спряхме да погледнем небето, т.е. облаците и да преценим накъде отиват, за да разберем дали ще вали по-силно или ще спре. Тук в Куба обкновено дъждът е – както се вика – „на облаци“, т.е. появяват се някакви черни облаци, които се движат бързо, покриват небето, изсипва се един порой, които продължава около половин-един час, а после облаците се махат и времето се оправя. Та, сега аз спрях и загледах небето, като опитвах да преценя накъде се движат облаците. Докоркото видях, идваха откъм Центро Хавана, т.е. от североизток и отиваха на югозапад, а по-черните облаци вече бяха преминали. Тия които идзваха, обаче не бяха много черни, така че ми се стори, че времето по-скоро ще се оправи и няма да вали. Дъщеря ми също се спря и също погледна към небето и също каза, че времето щяло да се оправи. Аз й казах, че вече съм го казал, но тя настоя, че тя сама била стигнала до подобно заключение. Така пръдължихме към плажа /все още продължаваше да ръми/ точно преди Акуариото де Куба видяхме една полицейска кола. Забравих да кажа, че тук в Куба още всички носят маски за коронавируса, но дъщеря ми, която никога не е обичала да носи, напоследък вече изобщо не слага маска. Преди слагаше и я сваляше, а ако видеше полицаи – я слагаше заради тях, но от известно време вече изобщо не слага и си оставя маската в къщи. И сега, като видяхме полицаите, аз й казах: „Ето, виж, сега ще ти се скарат!“ /тя е на 11 години/, а тя само си надигна блузката пред устата и си наведе главата, все едно се криеше зад блузката. Полицаите ни огледаха строго, но нищо не казаха и си продлължиха, а и ние също. Отдъхнах си, но ето, че стигнахме надлеза над Акуарито и дъщеря ми каза: „Не знам дали има смисъл да попитам, но ще ми разрешиши ли да повървя по парапета на надлеза?“ Ставаше въпрос за едно циментово парапетче, на около един метър над надлеза от едната страна, а от другата – на пет-шест метра височина над Акуариото и басейна на морските костенурки. Той не беше тесен, около 40 сантиметра, но все пак си е парапет, за един родител не е особено приятно да гледа детето си да жонглира по парапетите. Така, че йотвърнах, че няма да се съглася поради две причини – че може да падне, което обаче е по-малката и че може да се появи полиция и да ни се скара. Тя възрази, но не много остро, че било абсурдно да падне, но тъкмо когато й обяснявах за поицията, отзад зад нас, за мой късмет се появи една полицейска кола, а даже един полицай слезе отнея нещо да гледа, за което им бях благодарен. Така, че си спестихме ходенето по парапета и продължихме по земятя към плъжа. Плажът беше пълен с тийнейджъри. Друг път обикновено има всякакви възрастови групи, но тоя път кой знае защо, може би заради лошото време, бяха останали главно такива. Бяха се събрали на групи от по десет-двайсет души, прави или насядали по циментовите скамейки, пиеха ром или бири, слушаха гръмогласна музика /регетон, която тук е много популярна и представлява нещо като нашата чалга/. Заради ръмящия дъжд се съблякохме под един от палмовите чадъри и дъщеря ми, която беше много бърза, за секунди беше готова и скочи във водата, където десетина чернокожи момченца на нейната възраст крещяха и се пръскаха, а аз продължих да се преобличам за къпенето. Тук в Куба, по-специално в Хавана /но и на други места по острова/ често плажовете са скалисти, а не пясъчни и за да се къпеш, трябва да имаш някакви обувки, за да можеш да стъпваш по скалите, които са доста остри, а освен това са пълни с морски таралежи, които имат едни остри бодлички, които като трънчета са забиват в кожата ти и много болят.

Плаж и приключения в Хавана (ром, жертвоприношения, магии)

Аз застанах под един от чадърите и започнах да се приготвям за плуването, което значи, че си изхлузих сандалите и си извадих торбичката с гуменките, с които се къпех тук в Куба. Трябва непременно да кажа нещо за тия гуменки. Те бяха заприличали на мекици заради това, че твърде много бях плувал в океана с тях. Вече трета година, откакто ги бух купил, та се бяха протрили и скъсали целите, а на подметките им там където са петите имаше по една дупка колкото една монета от двайсет стотинки. Но все още вършеха работа. Все пак, докато ги обувах, гледах да не съм твърде близо до тийнейджърите, за да не ги видят и да ми се смеят. В това време К. вече беше установила контакт с десетте чернокожи хлапета в океана. Още щом скочи във водата /изкрещявайки местния вик „Оджье!“ /Което значи “Внимавай!“ или нещо подобно/ плюс голям скок – със засилване и приводняване насред бандата/ тя веднага предизвика вниманието им. Те закрещяха към нея, заплуваха и я наобиколиха любопитно като започнаха да я разпитват. Тук в Куба, хората /а в частност и децата/ са много любопитни и контактни, както и дружелюбни. Кубинците са може би едни от най-дружелюбните и контактни хора на света, само като видят чужденци и те поздравяват, питат те откъде си, искат да се сприятелят с теб, да ти бъдат полезни, да ти помогнат и т.н. И при децата е така, обикновено те също са много дружелюбни, мили и сърдечни и само да видят някое чуждестранно дете, веднага му обръщат внимание. Те започнаха да я разпитват откъде е най-напред на лош английски. Едно момченце я попита „Уот ис юр нейм?“ а тя му отвърна на перфектен испански: „Защо не ме попиташ как се казвам?“, а то се учуди, както и другите. Явно я мислеха за туристка. След това тя заплува и започна да се гмурка и да им показва как вади парички от дъното. В това време аз се преборих с връзките на гуменките и отидох на мостика за скачане във водата, на който имаше още пет-шест деца, които ми препречваха пътя. Тъй като дъщеря ми вече беше направила впечатление на децата, моята поява беше посрещната с голямо внимание. А и К. явно вече им беше казала, че е тук с мен, което подсилваше нещата. Като се опитвах да не им обръщам внимание / за кой ли път си казвах, че е трябвало да си сменя гуменките с нови/ аз пристъпих към края на мостика. Точно тогава едно бая едричко момченце /някакъв миниатюрен Майк Тайсън/ което предишния ден беше ни обсаждало заради дъщеря ми, сега направо се втурна към мен и ми изкрещя в лицето: „Това момиче дъщеря ли ви е или внучка?“ Цялата работа беше в това, че аз вече бях, тъй да се каже не в първа младост, но и не само това, ами и бях отдавна побелял. Тъй, че още откакто се беше родила дъщеря ми, т.е от вече единайсет години, това беше доста често отправян към мен въпрос: „Вие баща ли сте й или дядо?“ – на какви ли не езици и в различни смислови разновидности. Което, както и предполагате, не ми беше особено приятно. На всичко отгоре, той като на дъщеря ми също й задаваха тоя въпрос, тя понякога /за да си спести подмятанията, че баща й е стар/ казваше, че съм й дядо. Така, че аз сега, тъй като не знаех как да отговоря, дали ще играя ролята на баща или дядо – само се ухилих и промърморих „Си, си!“ /Да, да!/ и се пльоснах като мекица във водата опръсквайки всички в радиус от няколко метра. Водата не беше много топла. Сигурно заради дъждовете тия дни. Сега е дъждовния сезон в Куба и всеки ден вали проливно. Иначе водата по принцип е все пак по-топла, отколкото да кажем в България или Европа – в моретата. Тук в Куба можеш да си стоиш в океана с часове без да ти стане студено. Кубинците така и правят. Влизат в океана не само за да плуват, ами просто го използват като ресторант – взимат си разни неща за пиене – ром, бири, коктейли, безалкохолни, в бутилки или чаши, палят си и пури или цигари, все едно не са в океана, ами в заведение в Стара Хавана; събират се на групички от по пет-десет, че и повече мъже, жени и си говорят, смеят се, пият си, пушат си, забавляват се, без да обръщат внимание на това, че са във водата. Дори да има вълни, някак успяват да балансират на повдиганията и спусканията така, че питиетата им в чашите не се разливат, нито се напълват с вода. Направо невероятно, но съм виждал как дори при огромни вълни в плая Мирамар или в плая Санта Мария сред тях седят групи с кубинци с чаши в ръце, със запалени пури и си бъбрят най-безгрижно, в същото време плувайки и пушейки и пиейки от чашите си. Сега, обаче, както казах, водата заради дъждовете ми се стори хладна и аз потреперих и заплувах като обаче се казвах, че скоро ще се стопля. Наистина, забелязал съм, че като постоя малко време във водата тук в Куба, дори да ми се е сторило малко студено, като сега в началото, скоро свиквам и се стоплям. В това време дъщеря ми дойде при мен и ми даде няколко парички, които беше намерила на дъното. Тия парички са отдавнашна нейна игра – тя се гмурка с очилата и ги вади от дъното на океана, което е винаги пълно с такива парички. Първо си мислехме, че хората са ги загубили докато са се къпали, но после решихме, че заради магиите, които правят кубинците. Те уж са християни, но имат и една религия, която наричат „сантерия“, някакво съчетание на християнството с вуду вярванията. Та заради нея те извършват жертвоприношения на брега на океана. Колят кокошки, патици, агнета, пускат мини-салчета с плодове украсени като празнични подаръци – увити с разни цветни лентички, със запалени свещи и т.н. в океана, хвърлят цветя във водата и също така и парички. Така, че около бреговете на Хавана и особено тук в Мирамар е пълно с такива парички, хвърлени от разни вярващи кубинци или от сантероси – техните жреци, които извършват жертвоприношенията. Вчера, например видях нещо странно в океана. Пак беше валял дъжд, но за разлика от днес имаше повече възрастни. Аз пак бях дошъл тук с дъщеря ми и бяхме влезли да плуваме на плажа в Мирамар и докато тя се гмуркаше и вадеше парички от дъното, бях забелязал до мен някаква група от чернокожи кубинци, които пиеха, говореха и се смееха. Бяха само мъже, седем-осем души, но с двама от мъжете имаше и две малки деца, които се държаха за гърбовете им. В началото не им обърнах внимние, но после забелязах, че един от тия мъже е целият в разни бижута и накити – по врата му имаше безброй верижки, ланци, с различна дебелина и различни верии, талисмани, медалиони и т.н. Имаше също такива златни украшения и по ушите и двете ръце, така че ми направи известно впечатление и аз се загледах в него. Той беше около 35-40 годишен, един такъв кокалест, широкоплещест, късо подстриган, облечен с бял потник. Миг след като вниманието ми беше привлечено от малко странната му външност, аз започнах да го наблюдавам какво прави. Той държеше някаква лента от червен плат на черни рисунки с едната си ръка, а в другата имаше нож. Като видях ножа, още повече се заинтригувах. Бях виждал, както казах тук в Куба доста често хора с чаши и бутилки, а и цигари и пури във водата, но с нож досега не бях виждал. Всъщност ножът беше не особено голям, по-скоро може би някакво джобно ножче, не видях добре, тъй като се виждаше само острието му, а дръжката беше останала в дланта му, но и това острие ми се стори твърде странно – тук във водата. Тоя мъж беше хванал ръката на един от другите мъже и пред очите му резна с ножа дланта и от нея потече кръв. След това мъжът с ножа го прибра в джоба на панталоните си – тъй като тук в Куба се къпят много често с панталони, по ризи и т.н. – и започна да увива порязаната длан с червената лента. Сигурно това беше някакъв сантерийски ритуал. Тая религия често използва жертвоприношенията; но досега не бях виждал нещо подобно – да се пуска кръв от някой. Тъй като обаче вчера имаше доста вълни, всичко това, което описвам не протече съвсем гладко – в буквалния и преносния смисъл на думата. Докато мъжът с ножа порязваше другия, вълните ги надигаха и той успя да го клъцне едва на втория или третия път, а още по-бавно успя да върже червената кърпа около порязаната длан. Накратко – той с мъка успя, след което някакъв друг мъж им изкрещя нещо от брега и хвърли към тях една пластмасова бутилка от минерална вода пълна с нещо, което те започнаха да пият – очевидно като завършък на ритуала, след което излязоха.Тогава заедно с тях си тръгнаха и цяла група жени и деца – всички мъже бяха тук със семействата си и децата. Освен тава те си носеха една голяма хладилна чанта, която носеха двама души, и една мощна музикална уредба, която гърмеше яко регетон и оглушаваше всичко в радиус от поне петдесет метра.Днес обаче в океана нямаше други освен тия момчета, които щом заплувах, ме наобиколиха и ме заразпитваха пак дали съм „баща“ или „дядо“ на К., откъде сме, дали говоря испански и т.н. На което аз отново приложих същата тактика – промърморих нещо неопределено /тъй като не исках да кажа нещо, което да влезе в противоречие с нейните обяснения, които от опит знаех, че много често нямат твърде много общо с моите/; и заплувах в моя любим стил напред, желаейки да се отдалеча колкото може повече от детската група.Водата, наистина, тук в Мирамар, никога не е толкова топла, колкото да кажем в Санта Мария или във Варадеро. Най-топлата вода в Куба според мен беше на кайо Левиса. Там тя направо пари, толкова е топла, че като поплуваш малко, се сгорещяваш и започваш да се изпотяваш във водата, вместо да се разхлаждаш. Може би причината е това, че там брегът е по-плитък и слънцето успява много по-лесно да нагрее водата. Или пък защото пясъкът на тия острови е жълт и привлича по-силно слънчевите лъчи, за разлика от сиво-белите скали от крайбрежието на Хавана. Също така, на тия острови обикновено няма много вълни, океанът на това място е много спокоен и това е всъщност една от причините, да се образуват те. Защото там, където океанът е твърде бурен и теченията – твърде силни, те отмиват пясъка и има само голи скали. Всъщност тия карибски острови се състоят само от пясък, който се е натрупал върху кораловите рифове.Тук в Хавана, обаче теченията са силни и няма никакъв пясък. /следва/

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.