Над световните режисьори има Друг и неговата дума ще е последна

Komentator.bg покани български писатели и поети да кажат как видяха изолацията и какво ще промени пандемията. Ще стане ли чавечеството по-различно и по какъв начин. Днес представяме отговорите на известната поетеса и преводачка Аксиния Михайлова.

Какви хора ще излезем от тази изолация – добри, състрадателни или някакви други?

Ако въпросът беше от блиц интервю, бих отговорила – зависи с какво човек е влязъл в нея. Личен житейски и професионален опит, начин на живот, личен поглед и кръгозор, собствена призма, през която гледа и артикулира света около себе си. Думата „хора“ е твърде генерализираща. Не е редно да слагаме всички под един общ знаменател. Макар че често го правим. „Българите“ са…, „жените“ са, „мъжете“ са… и правим едни обобщения, които в повечето случаи са неверни. Има индивиди, личности. Много неща бяха изговорени по медии, социални мрежи, в индивидуални разговори с приятели по този въпрос – какви ще излезем – и всеки се опитва да защити своята теза, изхождайки от собствения си опит и настройка. Добротата и състрадателността не са качества, които се култивират за 2-3 месеца. Особено когато са наложени чрез заповеди и забрани. Да вземем апела за грижа към възрастните и рисковите групи по време на карантината – осигуряване на времева зона за пазаруване или доставка на храна, ако не са в състояние сами да си напазаруват.  Няма да говоря за мизерните пенсии, с които от десетилетия държавата се „грижи“ усърдно за поколението на родителите ни, работили цял живот. Добротата, с която се кичим сега, винаги е съществувала в селата, където съседите пазаруват в студените зимни дни на възрастните трудно подвижни пенсионери и им поматаг с каквото могат. Състрадателност ли е да гледаш като чумав и да изхвърлиш от вагона на метрото възрастен астматик, защото е започнал да кашля и е било невъзможно да овладее пристъпа? Или да поемаш убийствените погледи и реплики на някой от опашката, на която си се наредил, само защото неволно се е приближил с една стъпка повече до теб? Това е неистов страх за собственото ти физическо оцеляване и събужда животински инстинкти, способни да унищожат всичко и всеки, който поставя под заплаха това оцеляване. И за съжаление подозирам, че тези инстинкти ще продължават да бдят дълго след като всичко това отмине. Преди минути, докато пиша това, помолих дъщеря си да отиде да купи хляб за обяд. Върна се и ми казва: „Мамо, да ти разкажа нещо, докато се прибирах, засичаме се на външната врата на входа с една жена, която държеше две огромни тобри с покупки в ръцете си, отворих ѝ вратата да влезе, после и тази на асансьора, и я поканих да се качи, тя ме изгледа, отдръпна се и рече: „Ще взема другия асансьор!“. Излишно е да споменавам, че е била с маска. Седмици след като вече не са актуални. Не я виня. Всеки има право на собствен избор. Просто се замислих отново за последиците от страха, който ни насаждаха по 24 часа в денонощие.

Да се върна на добротата и състраданието. Детето на приятелка е в първи клас, научило е вече азбуката, чете, слуша анонси и гледа разни клипчета, които се въртяха по телевизията седмици наред. Ходи да си мие ръцете през пет минути, категорично отказва да излиза навън, дори сега, защото „ще зарази някое друго дете, някоя баба от входа и те могат да умрат заради него“. И никакви обяснения не са в състояние да го разубедят, защото онези сериозни чичковци и лели от телевизията, са инстанцията, която съобщава „истината“, тяхното мнение е по-авторитетно от това на майката. И ако ние, които се предполага, че имаме вече една психическа и емоционална стабилност и сме в състояние да отсяваме житото от плявата, също изпадаме в състояние на паника и страх, какво ще стане с психиката на това седемгодишно дете оттук насетне? Колко време ще му е нужно и дали изобщо ще успее да преодолее целия този страх, че е „опасно“ за другите деца и за възрастните? Тръпки ме побиват. И не мога да нарека това, което се е случило в главицата му, култивиране на доброта и състрадателност.

Що се отнася до мен самата, предполагам и за повечето колеги, които се занимават с творческа дейност, поради естеството на работата ми, въпросната „карантина“ не промени кой знае колко всекидневието ми. Доброволни карантини съм си налагала много пъти преди това, когато е трябвало да довърша превода на някоя книга, например. Не съм излизала с дни и седмици. Не съм склонна да приема и този период като разделителна линия на „преди“ и „след“. Животът е това, което е, всекидневието и изискванията му – също. Просто отношението ми към тях се промени в известна степен. Не съм станала нито по-добра, нито по-състрадателна от преди. Но разбрах колко е крехко и временно усещането за свобода и относително понятието за свободна воля, колко сме раними вътрешно и податливи на всякакъв вид манипулации. Мисля, че винаги съм била умерена и скромна в изискванията си към битийни удобства, храна и облекло. В ситуация като тази, това се оказва предимство. Затова започнах да ценя още повече простия и обикновен начин на живот. Без излишества и без претенции. Има неща, които не можеш да изолираш. Не можеш да сложиш под карантина нито полета на една птица, нито цъфтящите в квартала дървета и храсти, нито гласовете, които те правят щастлив – реалните и тези от книгите – поне засега.

Какви неподозирани качества у нас насърчи извънредното положение, докато бяхме в изолация?

Месеците, които изживяхме бяха екстремни в известен смисъл. А такива периоди изваждат наяве неща, за които не сме подозирали, че съществуват и у нас самите, и в околните. Беше поощрено, при това институционално, доносничеството. Бях свидетел на подобни прояви в чужбина преди 6-7 години, но смятах, че при нас подобно нещо няма как да се случи. Под гръмкия етикет на „съвестен и отговорен гражданин“ за спазване на правила, норми и разпоредби. Имаше постер на трафопоста до блока, където бяха написани телефони, на който може да се обадиш в случай, че някой не спазва наложените по време на карантината забрани. Държа да уточня, че съм за спазването на правилата. Но разумните правила. Тези, който  не позволяват на другия да те наранява, да не зачита личните ти права и свободи. Не виждам с какво бих могла да застраша някого и накърня нечии свободи, ако по време на карантината реша да изпия на пейката пред блока едно кафе, наблюдавайки дърветата, небето, радвайки се на слънцето, за да се обади в полицията някой от „бдящите“ зад прозорците на апартамента си „съвестни граждани“ и да дойде полицейската кола и да ме прогони.  Правилата се измислят и налагат от хора и са понякога белязани с човешкото несъвършенство. Затова смятам, че е лично право на всеки да се вслуша във вътрешния си глас и онова, от което има нужда тялото и съществото му, и тогава да реши дали да спазва някакви правила, или не. Стига само да не наранява и застрашава другия.

          Отприщиха се нетолерантността и нетърпимостта към чуждото мнение, когато то не следва налаганите общи тенденции за тълкуване на случващото се. Езикът в социалните мрежи стана рязък, груб, изпъстрен с обиди и цинични коментари. Всеки се опитва да защити със зъби и нокти собственото си разбиране по даден проблем. Собствената си правота. Сякаш е изразител на единствената истина. Всеки се опитва да се обгради със „съмишленици“, ако е възможно повече на брой, за да легитимира своята истина. Много хора развалиха „приятелството“ си в социалните мрежи. Именно поради тази нетърпимост и нежелание да изслушаш другия, защото си се вкопчил в собствената си камбанария. Нормалното в такава ситуация е да се обединим, да бъдем единни, каквото и да означава тази мъглява дума. Илюзия за това единство бе създадена в началото на карантината с грижата на всички към рисковите групи от населението и наложена чрез забрани и страх от санкции. След това усещането се разпадна.

Законово се опитаха  да вкарат санкции срещу така наречените „фалшиви новини“ за коронавируса и хората, които ги разпространяват. Трябваше да бъдем насилствено убедени, че единствено валидната истина за това какво представлява този вирус  се излъчва от новините, брифингите, клиповете, направени за целта и информацията, която се предоставя от СЗО. Всичко друго бе и се тълкува като ерес. За съжаление не само в България. Върна ми се усещането от една друга епоха, в която съм израснала, че грижата за всеки един от нас не е наша работа, че някой друг е призван да бди и решава вместо нас, а ние трябва само да слушаме и да се подчиняваме на онова, което ни се казва. Без да размишляваме, без да негодуваме и протестираме, без да задаваме въпроси, защото всичко, което се прави е в името на общото ни благо. В името на общото ни благо бяха наложени строги рестрикции и санкции, в името на общото ни благо се въвеждат 5G мрежите и се разработват ваксини срещу коронавируса, които по няколко пъти на ден се рекламират по телевизията, за да можем да бъдем „подготвени“ (разбирай облъчени, убедени) в тяхната полезност и неизбежност. Имам усещането, че всеобщите „благодетели“ гледат на мен и на всички останали като на умствено недоразвити и поради тази причина неспособни да се грижат за себе си. Не ни остава нищо друго, освен да идем да се оплачем на арменския поп!

Сътресения се получиха и в много семейства. Свикнали да се виждат за по час-два вечер, на голяма част от тях  им се наложи да съжителстват и делят общи пространства и да дишат един въздух с партньорите си по 24 часа. И в един момент се оказва, че няма какво да си кажат, нямат общи интереси, че това „ние“ и „заедно“ е нещо фиктивно, неподплатена фраза. Нещата стават още по-трагични, ако не са в състояние да посрещнат финансовите си нужди и няма какво да сложат на масата. Най-бързия начин да се „реши“ проблема е бутилката ракия, която казва рекламата за друго питие, винаги е на една ръка разстояние. Неудовлетворението на няколко нива често прераства в скандали и агресия. Четох в мрежата по време на карантината, че на витрините на много френски аптеки са били разлепени телефони, на които жените да се обаждат в случай на семейно насилие. Предполагам ситуацият у нас не е по-различна. И от цялото това напрежение в семейството най-уязвими и страдащи са децата .

За да не бъда обвинена в черногледство, държа да кажа, че ситуацията последните месеци провокира и доста положителни неща. Неизтребимото чувство за хумор и самоирония на българина. Появиха се прекрасни вицове. Нуждата от компенсиране на липсите в сферата на културата събудиха креативността на доста творци от всички области.  Външните духовните пости водят до вътрешно просветление. Много хора наистина се обърнаха към себе си и преосмислиха доста неща. Пренаредиха ценностната си система, надявам се за добро. Започнаха да тълкуват случващото се от друг, по-висок план, като полезен и краен шанс за човечеството да си даде сметка какво е натворило, преди да прекрачи в бездната, която само си е съдало.

Може ли да се каже, че страхът успя да ни превземе?

Мисля, че да. По различен начин и за различна продължителност при всеки човек. „Наследството“, което получихме от тази карантина, е видимо и невидимо. Страхът от финансови санкции продължава да властва, голям процент от хората продължават да носят маски не защото са убедени в полезността им, а защото се се страхуват от глобите. В този процент съм и аз. Държа си я в джоба. За всеки случай. Вътрешните страхове на всеки са различни. Имала съм часове и дни, в които не съм била на себе си не заради така наречената „пандемия“, а защото със страшна сила се е стоварвало върху мен усещането, че няма къде да избягам. Защото в глобалния свят това е невъзможно. Но ме е повдигало усещането, че над световните режисьори „благодетели“, които радеят за добруването на човечеството, има един друг режисьор, този, който се грижи за хармонията във Вселената и неговата дума ще е последна.

*Аксиния Михайлова е носител на Националната френска награда за поезия „Макс Жакоб“ за 2020 г. за стихосбирката ѝ на френски език „Le Baiser du temps” (Целувката на времето), издадена от френското издателство „Галимар“.

През 2014-а с книгата си „Ciel à perdre“ (Небе за изгубване) Аксиния Михайлова стана първата българка, спечелила наградата „Аполинер“, често наричана „Гонкур за поезия“.