Пламен Александров
Всичко започна, когато усетливите доловиха искренето между времето и битието. Битието бърза, а времето някак си не наваксва. Не му спори. А някога изпреварваше.
Затова Йованчо Мирчов дълго търка очите си сутрин, струва му се, че е вчера! Дълго живее той на земята и знае, че усета му не го лъже. От искренето усеща боцкане и затова разтрива очи да прогони искрите, както гони мухите през лятото. Мухите отлитаха, но искрите сякаш се загнездваха в главата му. Тормози го това състояние и размисъла му се щура из делника в опит да открие къде стърже живота, та чак искри почна да хвърля!
Йованчо е пощалъон, всеки ден разнася вестници и писма из селото.
-Правда нема, Родината е продадена, остана само Труд! – подвиква и крачи от двор на двор. Природно остроумен, описва с ентусиазъм битието и хората приемаха ведро житейските му възгледи, докато им подава ежедневника.
Стара история. Пустота обви селцето, тишина застла улици и дворове. Йованчовите подвиквания заглъхнаха сред околните баири. Животът лениво обикаля из дворовете в опит да съхрани миналото си. Успява единствено да изтръгне тук-там въздишка на отминалото време. От която вее хлад.
Дали пък, мисля си, ако отнякъде се появи Йованчо и времето го разнася като ежедневник на живота!? Как ли ще изглежда като пришълец от друг свят? Силикозната му кашлица ще ехти из празнината! Сигурно някой от днешните ще го дигитализира и запокити из мрежите за всеобща употреба! Има нещо грозно и безчовечно в тая работа – да оголиш живота като паст на хищник! В която изчезва смисъл и съдържание и се превръща в отвъдни форми! Горкият Йованчо! Как ли ще понесе тегобата на спомена ми?
„Правда нема, Родината е продадена, остана само Труд!“- заглъхва ехото из мрежата. А ежедневникът Йованчо се отскубна от времето и спомените, и продължи да търси къде стърже пустият му живот!
Be the first to comment