Малки тайни

Разказ от Владо Трифонов

Беше от онези, които вярваха сляпо в късмета си и винаги губеха. И колкото повече губеха, толкова повече залагаха. Затова затъна до ушите в дългове, затова остана без приятели, затова дори кучето му, немска овчарка от благородно котило, упорито го отбягваше.  

„Нищо че губя, като загубя абсолютно всичко, точно тогава ще ударя голямата печалба и ще ви го начукам на всички”, заканваше се наум и продължаваше да залага.

Докато не загуби и последния човек, който продължаваше да го търпи заради носталгични спомени от студентските години – жена му.  Това се случи, след като някакви типове един ден я посетиха, за да й кажат, че вече е тяхна.

– Как така съм ваша, бе? – стъписа се жената.

– Ами така, вашият мъж ви заложи на покер и загуби. Затова сега сте наша. Имаме разписка – казаха типовете и показаха салфетка с подписа на мъжа й, където пишеше, че я залага на еди-кого си, за еди-каква си сума.  

– Аз имам дете, вие какво си позволявате… – опитваше се да запази спокойствие, но вътрешно се давеше от ярост.

– Детето не ни трябва. Той заложи само вас – казаха типовете.

Как се отърва от нелепата ситуация, тя си знаеше. Напусна го на следващия ден, с все детето и кучето.

Загуби жена си, но получи Симон. Красиво-кльощава брюнетка с тънки и дълги като магистрали крака. Психоложка. Препоръчаха му я  –  щяла да го избави от хазарта, щяла да му помогне да намери правилния път към себе си и подобни дрън, дрън. Наговори му ги един негов приятел, самият той закоравял хазартаджия,  който страдаше от нощно напикаване поради постоянен стрес и безпокойство.  

Нейсе, послуша го и отиде на първи сеанс при Симон. Още от вратата му каза, че неговото било болестно състояние, което трябва да се лекува, и че това е не по-малко опасно от пристрастяването към наркотиците. Тя ще се опита да помогне, разбира се, но в замяна  се нуждае от неговото разбиране и съдействие.  

– Естествено! – съгласи се той. – Само ми кажете какво да направя.

– Вижте, самата аз съм пристрастена и за да се излекувам имам необходимост от нещо, към което да пренасоча вниманието си.

– Имате предвид нещо като мен ли?

Тя кимна утвърдително.

Психоложката беше пълна откачалка. Може би затова още нямаше семейство, въпреки краката-магистрали. Болестта й се наричаше „шопинг” и купуването буквално я поглъщаше. Можеше да пазарува денонощно, без да спре да си почине.

Тръгнеше ли по магазините лицето й почервеняваше, дългият маникюр се впиваше в дланите и пускаше кръв, а очите й започваха да блестят със странен неонов блясък, от който човек го побиваха тръпки.

Пазаруваше наред: от бутикови дрехи и бижута до селски терлици и светещи слончета от стъкло.

Заживяха погълнати един от друг и ако някой ги погледнеше отстрани, щеше да завиди на хармонията, която излъчваха.

– Толкова сме си подобни – шушнеше тя нощем в ухото му. – Ти живееше, за да залагаш, а аз – за да купувам. Но сега нещата се промениха. Голям късмет е, че се намерихме.

„ Вярно, че е късмет”, мислеше си той, пръхтейки отгоре й. После ставаше от леглото и пускаше лаптопа. Тя също ставаше и пускаше нейния.

Тук е редно да кажа, че нещата стояха малко по-различно. Толкова малко, че не си струва да се отбелязва, и все пак…

Всъщност истината беше, че нито той престана да играе хазарт, нито тя да шопингува. Продължаваха, дори с по-голям ентусиазъм от преди, но го правеха наужким в интернет. Всеки скришом от другия. Поне така си мислеха. Защото тя знаеше неговата тайна и той знаеше нейната. Но мълчаха и гледаха да не се издадат. В името на късмета.

На онзи късмет, който и двамата вярваха, че ги е споходил.  

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.