Палми Ранчев
Срещу мен някакъв си говори сам. Ръкомаха, смее се, проплаква. Един от многото луди по софийските улици. Сега той е човекът, с когото ще се размина. Заради него не съм абсолютно самотен. Знам, че не всички спят. Но тук със сигурност има един, ето този, който се нуждае от думи – и заради това непрекъснато говори. Може да ме забележи. Или няма да ми обърне внимание, ако продължа, без да се отклонявам от досегашната си посока. Ще премина на около метър разстояние от него. Съвсем безопасна дистанция, дори за това време на нощта. Представям си, че това е последният човек, когото виждам. Отмина ли го, няма да срещна никой друг. Виждам пред себе си само тъмнината и празните улици. Заради това спирам пред него. Устните му се движат, без да издава звук, и продължава да ръкомаха.
– Приятел! – казвам му. – Всичко ще се оправи.
– Не, няма – отвръща той. – Никога.
– Ще се оправи – продължавам успокоително. – Сигурен съм.
– Аз не съм. Нямам причини да бъда.
Лудият не е толкова луд, колкото изглежда отдалеко. Така ми се струва от отговорите му. И собственото ми поведение вече е малко безсмислено.
– Ти защо разговаряш с мене? – попита неочаквано той.
– Защото реших, че си последният човек, когото виждам тази нощ.
– Може да е истина.
– Не е.
– Да знаеш, че може и никого да не срещнеш повече. На мене ми се е случвало. Цяла нощ понякога стоя тука, оглеждам се, чакам и никой не минава.
– Не е истина. Ето, появиха се други хора. По отсрещния тротоар – момичета и момчета. И онези там, които се качват в колата.
– Исках да кажа: че би могъл да не срещнеш.
– Чувството ми беше такова. Вече не е. След като поговорихме.
– Благодариш ли ми?
– Благодаря ти!
– Моля, нямаше за какво. Всичко е нищо особено.
Трябва да си тръгвам. Не само защото разговорът беше приключил. Но и защото той повече не ми обръща внимание. Отново ръкомаха, движи беззвучно устни. Погледът му е съсредоточен върху нещо, което аз не виждам. Но съм сигурен, че съществува. Има го. Достатъчно реално е, за да общува с него по този начин. Някак изненадан усетих, че и моите ръце се раздвижват. И аз ръкомахам. И моите устни се движат беззвучно. Искам да кажа нещо, което лесно да се разбира. Дума или дори само възклицание. Тогава, когато изглеждам на някого като последното човешко същество.
Чудесно!