Весо Портарски
Имах желание отново да работя като Дядо Коледа. Това не само щеше да донесе радост на децата, но и малко допълнителни средства за семейния бюджет. Започнах да разглеждам обявите в интернет.
В организациите за работа към берлинските университети само на студентите беше разрешено да работят като Дядо Коледа. Ако имаха кола, можеха да вземат и Снежанки с тях. За съжаление, нямах нито кола, нито студентска книжка. Така че тази опция отпадна.
В „Агенцията за Дядо Коледа“ в Берлин бях станал персона нон грата миналата година, след като написах кратка история за тях, която беше публикувана в берлински всекидневник. В нея разказах подробно как ме отказаха, защото говорех немски с акцент. Те увериха, че това не е поради расизъм, а защото децата не искали Дядо Коледа да говори с акцент. Тази случка показваше двуличието на немското общество, където можеха да те осъдят, ако обидиш някого на расистка основа, но не ти даваха да работиш, ако не си немец. Едно момиче от турски произход ми беше разказало как, когато баба ѝ и дядо ѝ пристигнали да работят в Западна Германия като гастарбайтери, къщата, в която живеели, придобила по-висока цена на пазара на недвижими имущества, защото до тях живел виден немски адвокат, а неговата поевтиняла, защото те живеели там. Същата двойка ми сподели, как тогава на вратите на кръчмите слагали табелки, че не е разрешено за кучета и за турци да влизат вътре. С времето расизмът беше по-добре прикрит и затулен зад правила и множество разпоредби. Опаковката блестеше със златистия си цвят, а съдържанието смърдеше с лайнян аромат.
Намерих три организации, към които изпратих имейли. Една от тях бързо се свърза с мен. Те писаха, че търсят хора както за Бъдни вечер, така и за Никулден. Проучих и установих, че фирмата е базирана във Виена и действа по цяла Европа. Скоро получих обаждане от собственика им. Гласът беше на млад мъж и звучеше учтиво и делово. Той ми обясни със силен виенски акцент, че скоро ще получа по пощата пакет с костюм, но условието е да премина видео обучение, което ще ми прати по имейл. Това ми се стори малко странно. Съмнявах се в концепцията за дистанционно обучение и наемане на хора за такъв вид работа, без личен контакт. От друга страна, хората бяха превърнали това в глобален бизнес и явно си бяха направили сметката как да процедират. Изглеждаше, че при австрийците идваха доста поръчки.
„За първа година ли организирате това?“, попитах го.
„Не, на пазара сме от девет години и оперираме в девет европейски страни“, отговори той.
„Глобални Коледни играчи!“, помислих си, когато неговият контравъпрос прекъсна мислите ми:
„Знаете ли разликата между Никулден и Бъдни вечер?“
Изглежда кандидатите за позицията на Дядо Коледа все пак ги подлагаха на изпит.
„Никулден е в началото на декември, а Коледа е в края“, отговорих.
„Нещо повече можете ли да разкажете?“, попита той.
Замислих се и започнах:
„И двете традиции произлизат от легендата за Свети Николай, добрият старец, който раздавал подаръци на децата и вършил добрини в град Мира, който по негово време е бил част от Римската империя, а днес се намира на територията на Турция. Има обаче разлики в начина, по който се празнуват. Вечерта преди Никулден децата в западните страни си оставят обувките пред вратата и на сутринта намират вътре разни сладки, които той е оставил. С други думи, няма директен контакт, както е на Бъдни вечер с Дядо Коледа, който маркетинговият екип на Кока-Кола е облякъл с червен костюм, червена шапка и бяла брада.“
„Виждам, че попаднах на висшист! Взехте изпита!“, възкликна възторжено австриецът и добави поучително:
„Важно е да се знае, че Свети Николай е от Турция, а Дядо Коледа е от Лапландия!“
„Толкова е турчин, колкото аз съм австриец!“, помислих си, но си замълчах. С бъдещи и настоящи шефове не беше препоръчително да влизаш в спор.
„Кога можете да започнете работа?“
„Когато кажете!“
„Още утре ще ви изпратим костюма“, каза той преди да приключим разговора.
Костюмът се забави, но видеото дойде по имейл още на другия ден. Гледах го веднага. Свети Николай изглеждаше така, сякаш току-що беше водил литургията по случай раждането на Христа в католическа църква в малък градец в подножието на Алпите в Южен Тирол, преди да се запъти да раздава подаръци при семействата. Червената мантия му стоеше като униформа на кардинал от Ватикана, а шапката изглеждаше като полилей на главата му с червения си цвят и с белия кръст в средата. Тоягата му приличаше на жезъл. Начинът, по който общуваше с децата, ми се стори също необичаен. Нямаше никакъв физически контакт или опити за сближаване, както ни учеха, когато работих в Берлин. Дори не се наведе, за да говори на нивото на детето, а го гледаше със строг поглед от високо и му държеше морална проповед с жезъла в ръка. Не му беше позволено да сяда при семействата, камо ли да сложи някое дете в скута си, което беше част от обучението ми в Свободния университет в Берлин. Накрая дори заплаши, че раздаването на подаръци догодина ще бъде отменено, ако детето не се подчинява на желанията на родителите си и не изпълнява това, което му казват.
Докато гледах видеото, ме напуши смях. Спомних си как един мой приятел, след завършването на Икономическия университет във Виена, беше разпитван от австрийските си съседи защо не иска да се върне в България, а предпочита да остане в Австрия. Беше му писнало от този въпрос, затова винаги отговаряше с друг въпрос: „А вие защо затваряте децата си в мазетата?“
Дали виенчаните бяха толкова разтърсени от разкритията за насилие над деца в тяхната страна, че забраняваха на Дядо Коледа всякакъв физически контакт с тях?
Размислих се, но въпреки това реших да участвам. В крайна сметка имах дългогодишен опит като Дядо Коледа и при семейните посещения можех да приложа своя опит и начин на действие. Никой не би дошъл от Виена, за да контролира моето изпълнение. Нали целта ми беше да зарадвам децата и да спечеля малко пари. Виенчани плащаха по 70 евро на представление и искаха да си ги поделим.
Разказах на български приятели за плановете си за работа през коледните празници, и това бързо се разпространи в българската общност.
„Весо, в българското училище в Берлин търсят Дядо Коледа за тяхното тържество“, обади ми се скоро една позната, която работепе към посолството.
„Можеш ли да поемеш ангажимента?” добави тя.
„Колко деца са?”
„50.”
„Разбира се, че ще го направя, но за 50 деца трябва да платят поне 100 евро хонорар,” отговорих с увереността на човек, който си разбира от занаята.
„Ще попитам,” каза моята българска приятелка, преди да затвори.
Обади ми се отново след два дни.
„Казаха, че не могат да платят пари, но можеш да ядеш и пиеш на корем!”
„Това са българите, моите мили сънародници,” помислих си.
„Шамар да е – аванта да е!”, спомних си една наша поговорка и се засмях.
„Ирина, за щастие имам достатъчно храна и напитки вкъщи. Но мога да ви дам костюма ми, а някой от бащите може да поеме ролята при такива условия.”
Ирина бързо се съгласи, и след два дни друга дама с черен Мерцедес с дипломатически номер дойде да вземе костюма. Имаше дълга кестенява коса, вързана назад, и носеше елегантно бяло зимно палто.
Бях опаковал костюма, брадата, шапката, камбанката, Златната книга и колана в чувала за подаръци в мазето. Когато тя дойде, ги извадих и ѝ ги дадох. Тя обеща, че след тържеството, тоест само след два дни, ще ми ги върне лично.
„Дядо Коледа трябва да прикрепи брадата с безопасна игла. Иначе всичко е наред!” казах.
„Ще предам,“ отговори тя и на скулестото ѝ лице се появи лека усмивка.
„И да му кажете да си облече само памучна тениска под костюма. При 50 деца представлението ще продължи дълго, а този полиестерен плат, от който е направен, бързо води до изпотяване на тялото. А Вие с това бяло палто можете да се включите като Снежанка!”, пошегувах се на сбогуване.
Когато жената си тръгна, отново се замислих дали постъпих правилно, като дадох костюма си на непознати. Той ми беше необходим само след няколко дни. Ако нещо изчезне или не бъде върнато навреме, щях да имам проблеми. Самият костюм не беше скъп, но използвах кожен колан, който струваше доста пари. Татко ми обичаше да казва:
„Не се захващай да работиш с българи! Който се е захванал с нас, е пропаднал. Виж дори и Османската империя се разпадна!”
Усещах как чувство на страх започна да се разпространява в гърдите ми и реших да се обадя отново на приятелката си.
„Ирина, предадох нещата. Можеш ли наистина да се погрижиш всичко да ми бъде върнато цяло и невредимо? Надявам се, че нищо няма да изчезне.“
„Нямаш повод за притеснение!”, отвърна Ирина. „Всичко ще се върне така, както си го дал!“
След няколко дни жената с черната кола ми донесе нещата обратно. Беше сложила всичко в чувала за подаръци. Благодари ми и ми подари бутилка Бордо за услугата. Когато останах сам у дома, отворих виното, налях си една чаша, изсипах нещата от чувала на килима в хола и на висок глас изръмжах:
„Така си и знаех! Мамка им гадна! Коженият колан липсва!”
Кръвта се качи в главата ми и чувство на ярост замъгли погледа ми. Проверих всичко отново внимателно. Пребърках джобовете на коледното палто. Брадата, шапката и Златната книга бяха там. Изтърсих чувала още веднъж. Две безопасни игли се търкулнаха самотно и блеснаха на пода като сребърни обици. От колана нямаше и следа.
„Привличаш в живота си това, от което се страхуваш. Това е закон на природата,” ми поясни преди години един приятел и беше прав. Грабнах телефона.
„Ирина, коланът го няма! Моля те, поговори пак с човека, който го е използвал, дали случайно не е забравил да го върне!”
„Да, веднага!”, каза тя.
След 15 минути отново чух мекия ѝ глас.
„Веси, те казаха, че не е имало колан! Използвали са още една безопасна игла, за да закрепят палтото!”
„Това не е вярно. Коланът си беше част от костюма ми на Дядо Коледа и не съм го вадил!”, озъбих се и вече съжалявах, че се съгласих да им го дам.
Спомних си думите на баща ми и се усмихнах горчиво. Крадливо племе бяхме ние българите! Ако можехме да минем някой, не го пропускахме! Какво ли би казал татко, ако все още беше жив? По-късно вечерта реших отново да сляза в мазето, за да проверя. Намерих колана бързо. Лежеше прашен на пода като кафява змия, свила се в дълбок зимен сън. Хвана ме срам, че съм обвинил хората, че са си го присвоили. Замислих се как най-добре да им се извиня, и още на следващия ден сутринта се обадих отново на Ирина.
„Ирина, трябва да се извиня – намерих колана!”
„Наистина ли? Слава Богу!”, възкликна тя.
„Къде се беше скрил този златен колан?”
„Ами, долу в мазето! Изтърколил се беше на пода, когато съм взимал чувала!”
„Виждаш ли, а ти за малко щеше да поставиш честността на цялата нация под съмнение?”
„За съжаление си права. Натам бях тръгнал, и заради това искам да ти се извиня. Надявам се, че ще приемеш извинението.”
„Разбира се! Не започвай да формалничиш като немец!”, сряза ме тя. „Успокои ли се сега?”
„Горе-долу! За да ти отговоря, искам да ти разкажа една история. Имаш ли 5 минути време?“
„Давай!“
„Един евреин и един арменец живеели в една къща, но техните отношения не били особено добри. Всеки ден имали разногласия и кавги. Един ден евреинът решил да промени това и поканил арменеца и семейството му на вечеря. Жената на евреина изпекла пресни питки хляб и направила вкусен хумус, арменецът донесъл бутилка от известния арменски коняк и двете семейства прекарали прекрасна вечер заедно. На следващия ден евреинът се обадил на арменеца и му казал:
‘Беше хубаво вчера! Благодаря, че се отзова на поканата и дойде с твоето семейство на вечеря у нас…’
‘За нас беше удоволствие!’ отвърнал арменецът.
‘За съжаление, това не е всичко!’ добавил евреинът бавно.
‘Какво има?’
‘След като си тръгнахте, ми липсваше портфейла…’
‘Как можеш дори да си помислиш, че аз имам вина в това?!’ попитал възмутено арменецът.
‘Не се притеснявай! Днес сутринта го намерих…’
‘Тогава защо ми го разказваш?’
‘Горчивият привкус остана! Ей заради това!’ отговорил евреинът.”
Звънкият смях на Ирина ме заля като топла морска вълна.
„Весо, с други думи, повече не може да разчитаме да ни даваш костюма на Дядо Коледа назаем?”
„Ще ви го дам пак, ама без колана!”
„Време е да се освободиш от раницата със стереотипите, която носиш! Тежи ти!”
„Не я ли носим всички? И не съществува ли цялото ни общество на базата на стереотипи?”
„За съжаление си донякъде прав!”, отговори тя и след няколко секунди добави: „Без да се занимаваш с политика, си разбрал и принципа на фалшивите новини!”
„Моля?”
„Подават някоя лъжа като истина, и когато ти я повторят няколко пъти, тя така се загнездва в подсъзнанието ти, че започваш да ѝ хващаш вяра!”
„Дете мое! Снежанки като теб обучават Дядо Коледа на новата терминология в ерата на глобализацията!”, отговорих с преправен глас на Дядо Коледа.
„Не позволявай това да те обезкуражи, скъпи Дядо Коледа!”, каза Ирина с красивия си глас. „Коледната традиция укрепва вярата на децата в доброто – не го забравяй. Вяра, която ни придружава през целия ни живот и ни дава сила – не позволявай да ти я вземат!”, насърчи ме тя.
„Благодаря, че ми напомняш! Ще вдигна тост в твоя чест от виното, което ми подарихте.”
„Супер! Аз ти го избрах. Наздраве!”, каза тя.
https://enthusiast.bg/bg/enthusiast-books/ungarski-tanci-na-tenerife
Be the first to comment