Кльощавата

Палми Ранчев

         Знам, че има места, където хората изглеждат по-добре. Елегантни са. Общуват помежду си с повече усмивки и учтиви жестове. Някои се качват в луксозни коли. Други се оглеждат за такси – отиват някъде и трябва да стигнат навреме. Не ги интересува нищо освен удоволствието от живота. Вероятно аз също мога да отида там. Или на подобно място. Ще видя познати. И ще ми се прииска да бъда един от тях. Сега просто вървя и не бързам да се прибера вкъщи. Имам намерение да тръгна по тази улица – когато се прибирам, а и както сега, ако още само се разхождам, обикновено минавам оттук.

         Често виждам това момиче. Запомнил съм го. Не само защото стои на едно и също място – в началото на безистена, на двайсетина метра от близкото кръстовище. Невероятно кльощава е. Ще добавя – трогателно кльощава. Има нещо хлапашко във вида й. Недовършено, недонаправено. Изглежда, че освен тялото си, предлага още нещо. И държи на него. Но е толкова малко, че дори аз, който разбирам желанието й някой да го забележи, не го откривам. Само допускам, че съществува. Неизвестно допълнение, което трябва, заедно с тялото, да привлече повече клиенти.

         Сега тя се взира пред себе си. Не разбирам причината. Наоколо няма друг освен мен. И няколко нейни колежки, които сякаш странят от нея. Искат да са различни. По-привлекателни и по-желани. Тя не им обръща внимание, движи се нервно по тротоара. Стиска цигара между дългите си пръсти и често дърпа от нея. Стига до улицата, после отстъпва несигурно върху тънките си токове, прави неловко знак към преминаваща кола. Надява се движението й да привлича вниманието – все още не знае точно на кого. Когато приближих, забелязах в очите й сълзи. Мислех си, че момичето също ме е запомнило от други подобни срещи. Често минавам оттук. Знае, че не съм клиент. Заради това си позволява да плаче пред мен. Размазва с тясната си длан сълзите. Бузата й светва от червената реклама отсреща. Угасва и отново светва.

         Още никой не я е пожелал. И вероятно скоро няма да я пожелае. А тя има нужда от пари. За каквото и да е. Нещо важно. Приближавам още по-близо. Какво мога да направя? Да я поканя. Да тръгна с нея. Само да не плаче. И да не размазва с длан сълзите си. Когато накрая отминах, добре си спомнях единствено лицето й.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.