Карантина и власт

От Стефан Кисьов

Неделя сутрин. В Хавана е тихо. Сиво небе, никакъв вятър. Тук е още сутрин, но в България е вече следобед. Тия седем часа разлика понякога ужасно ме дразнят. Всичко там някак винаги ме изпреварва. Странно нещо е тази планета. Странно нещо е времето. Всички сме му подчинени. Както и да е. Вчера бях за първи път от избухването на пандемията на плажа в Санта Мария край Хавана. Дълга около пет-шест километра пясъчна ивица на двайсетина километра на север кубинската столица – от Рио Кондеса и Тарара, до Гуанабо. По време на карантината ходихме там няколко пъти и се къпехме, въпреки че беше забранено. Нямаше абсолютно никакви хора. Целият плаж беше пуст. Като марсиански пейзаж. Или лунен, може би. Зловещо и в същото време красиво. Може и в обратен словоред. Миналата неделя докато плувахме дойдоха двама полицаи с маски и ни накараха да излезем. Но после си тръгнаха, а ние пак влязохме да плуваме. Бяха с велосипеди и униформите им бяха мокри от пот на гърбовете. Вчера, обаче имаше много хора. Кубинци, защото в Хавана няма туристи. Все още. Пристигнахме към пет и половина на главния паркинг, но се оказа, че все още никой не си тръгва от плажа. Което е нещо рядко за кубинците. Обикновено те си тръгват към пет-шест. Вчера, обаче никой не си тръгваше и накрая останаха до осем и половина. Всички бяха с чаши в ръце. В кръг във водата. Кубинския начин на плажуване. Чак когато започна да се свечерява и от едната страна на небето слънцето започна да потъва в океана, а от другата изгря луната, плажът опустя. Хората просто не искаха да си тръгнат. Бяха толкова дълго стояли затворени в апартаментите, че сега не можеха да се наситят на пясъка, слънцето, океана. И свободата.

Да, всичко опира до това. В крайна сметка свободата е нашия живот. Тя ни позволява да живеем и да бъдем каквито искаме. Но го осъзнаваме едва когато я загубим. Както и достойнството, разбира се. Но и двете зависят от Властта. От това, което прави – или не прави тя. Властта в България, например, е нагла. Архи-нагла. Кванто-нагла. Мега-нагла. Наглисима. Не, че ми пука. Дори не съм възмутен. Отдавна свикнах с вонята. Живея от години в Куба, но все едно съм там. В България. В блатото. Духом. И тинята е моята естествена среда. Моят прекрасен дом. Тая тиня и воня, които пропъждат българите зад граница. Не мен. Но много други, които не могат да свикнат с нея. И тая тиня и воня ни правят бедни и нещастни. Превръщат прекрасната ни страна в тресавище. В тях потъват илюзиите. Мечтите и надеждите. Те гасят всеки ентусиазиран пламък. Тази тиня и тази воня. Това блато ражда отчаянието и унищожава България. Блатото на българските властимащи. Те са блатото, те са бедствието. Те. Въпросът е как може да се промени това. Дали може. Защото всяка власт развращава. И нищо не се променя. Развращават резиденциите. Тия бардаци на властта, в които те живеят своя царски живот. Безконтролните пари. Привилегиите. Богатите държавни трапези. Луксозните, бронирани коли. Охраната, която ги пази от народната любов. Липсата на контрол. И ние, разбира се. Избирателите. Защото сме будали.

Не протестираме, не се възмущаваме. И всичко остава по старому…

Изведнъж чувам силен удар по прозореца. Някакъв гълъб се блъска в стъклото зад гърба ми. После отлита. На стъклото остават полепнали четири перушинки. Малки, сиви. Почти като цвета на океана в далечината. Но не съвсем. Той леко синее. И винаги ще синее. Оптимистично, като за финал.

Свързани публикации

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.