Поетът е чуждоземец и самотата е неговата родина. Трудно му е да влезе в пространство, в което да не му убива. Поезията понякога е защита от другите, а понякога е начин да се огледа в тях. Понякога е посока, друг път – средоточие, всеки стих е камъче, което му проправя пътя.
Фракталът на поезията не може да бъде разрушен.
Всеки фрактал е носител на дълбока тайна, която човек, сам за себе си разлиства и тълкува според нивото на съзнание.
Но какво е фрактал? Малкото е част от голямото, те заедно са част от по-голямото, което е част от още по-голямото… От по-по-голямото…. до безкрайност… Всичко е фрактално. Човекът е фрактал: електрон-атом-клетка-молекула-орган-физиологична система-тяло-общество-народ…
Думите също: книжнина – книга – страница – изречение – дума – буква – звук – мисъл – идея… Това е фракталът на Слово-началото. Вселената е фрактална…
„Фракталът на думите“ е сборник стихове, които носят елементи на тази върховна и универсална метафора „Фрактал ” – фрактал на необхватното пространство, където трудно може да отделиш равнината, гората, пещерата, езерото, морето – всички те носят своето метафорично съдържание и символика. „Фракталът на думите“ пренася читателя в първичния свят на нещата и чрез друга сетивност му дава възможност да надникне отвъд илюзията, наричана реалност.
ЗАВРЪЩАНЕ
Върху гърба на мравката
трошицата
няма спомени за корен,
за житен стрък,
за воденичен камък
и за огън.
Сега гърбът на мравката
е кораб с мъдър капитан,
а руля е сърцето й небесносиньо.
И трошицата ликува.
Радва се и благославя
късмета си и всеки къшей
от огромния пейзаж.
Доволна, че пътува към Дома.
ГОРАТА ЗАД ХЪЛМА
До тази гора много хора пристигат,
но никой никога в нея не влиза.
Казват, всяко дърво има сянка лечебна,
а в короните – птици опияняващи.
Имало, казват,
пъстри поляни и ручеи сладки,
животни, които говорят,
цветя, които танцуват.
Имало, казват…
Никой не помни кой пръв го е казал…
В тази гора
някой влезе ли, жив не излиза.
ГРЪНЧАРЯТ И ЧАШАТА
Да изглади формата, да я изпече в пещта,
да нарисува птица и да я лакира.
Да й се порадва миг и да я забрави – там,
сред много други чаши върху рафта.
В праха да натежава тя, а в отчаяние
гланцовият блясък да помръква ежедневно.
И да се напука от внезапно просветление,
да се превърне в прах и да се разпадне –
без капка упрек към Грънчаря
че в безкрайна щедрост разпилял е
време и материя за този
едничък лъч в следобеда на битието.
ДОМ
Рисувам квадрат – това е моята къща, си казвам,
имам и друга, но тази ме топли отвътре.
Търся център за да впиша душата си диагонално,
флаг да забия – като знак за дом постоянен.
И широко е – има два прави ъгъла за крилата ми
и два за гости, ако някой замръкне наоколо…
Рисувам квадрат, ослушвам се, за да отворя,
хлопа ли някой
или е вятърът?
Be the first to comment